Стив Бери
Парижка вендета (16)

15

Дания

Малоун и Торвалдсен напуснаха спалнята и се насочиха към главното фоайе на Кристиангаде, откъдето изкачиха дървената стълба и тръгнаха по широк коридор, украсен с антики и произведения на изкуството, повечето датски. Малоун вече знаеше къде отиват.

В стаята на Кай.

Уютно помещение с висок таван, стени в пастелни тонове и английско легло с балдахин.

— Той го наричаше „място за мислене“ — промълви Торвалдсен, докато включваше осветлението. — Стаята е преустройвана няколко пъти. Отначало беше детска, после стана момчешка, младежко убежище и накрая място за уединение на зрял мъж. Лизет много обичаше да я променя.

Малоун знаеше, че темата за някогашната му съпруга е табу. За двете години приятелство я бяха засегнали един-два пъти, но съвсем бегло. Портретът й остана долу в хола, а снимките й бяха разпръснати из цялата къща. По всичко личеше, че бе разрешено само визуално докосване до спомена за нея. За пръв път го допускаха и в стаята на Кай.

— Често се отбивам тук — промълви Торвалдсен.

Малоун усети, че трябва да каже нещо.

— Здравословно ли е за теб?

— Вероятно не. Но трябва да се хвана за нещо. Тази стая е единственото, което ми остана от него.

Малоун трябваше да разбере какво става. Мълчеше и просто чакаше. Потънал в мъката си, приятелят му се наведе над скрина, отрупан със семейни снимки.

— Той беше убит, Котън. Застрелян като куче в разцвета на силите си — ей така, за нищо.

— С какви доказателства разполагаш?

— Кабрал е наел четирима стрелци. Трима от тях са били на онзи площад…

— Където аз ги убих! — добави Малоун с неочаквана за себе си страст.

— Точно така — обърна се да го погледне Торвалдсен. — А аз открих четвъртия. Той ми разказа какво си направил, защото те е видял. Гръмнал си двама. Той трябвало да покрива третия — онзи, който те е ранил. Но избягал от площада в момента, в който си започнал да стреляш. След това, уплашен до смърт от Кабрал, изчезнал от света.

— А защо не дадеш Кабрал под съд?

— Не е нужно, защото е мъртъв.

Изведнъж му просветна.

— Той е един от труповете в онези чували?

Торвалдсен кимна.

— Появи се тук, за да ме ликвидира.

— Разкажи ми и останалото — простичко рече Малоун, усетил, че историята не приключва дотук.

— Не исках да говоря пред Сам. Той е твърде нетърпелив. Вярва, че е прав, и иска отмъщение. Или по-скоро иска да се докаже. Никак не ми е приятно, че щеше да пострада.

Торвалдсен отново се загледа в снимките. Лицето му се сгърчи от силата на емоциите.

— Какво откри? — тихо попита Малоун.

— Нещо, което не очаквах.

* * *

Сам се качи в лодката, докато Джеспър завързваше другата за кърмата. Леденият скандинавски въздух пареше лицето му. Бяха извадили труповете от чувалите, преди да ги натоварят на другата лодка. Бавно потеглиха към средата на залива. Джеспър вече му беше казал, че силното течение ще я отнесе към Швеция, където щяха да я открият някъде след изгрев-слънце.

Какво тежка нощ, господи! Колко много неща се случиха! Още преди три дни Торвалдсен бе предвидил, че ситуацията ще ескалира. И наистина стана така.

— Правиш много неща за Хенрик — извика той, опитвайки се да заглуши грохота на извънбордовия двигател.

— Хер Торвалдсен е правил много неща за мен.

— Не мислиш ли, че убийството на хора е малко прекалено?

— Не и ако го заслужават.

Водата се къдреше от ледения северен вятър. За щастие Джеспър го беше снабдил с дебело вълнено палто, шал и подплатени ръкавици.

— Той възнамерява да убие Кабрал и Ашби, нали?

— Сеньор Кабрал е мъртъв.

— Кога се случи това? — объркано попита Сам.

Джеспър махна към лодката, която теглеха на буксир, и отвърна:

— Той подцени хер Торвалдсен.

Сам погледна замислено тъмните очертания на лодката с двата трупа. Не му беше приятно, че го отпратиха. Много искаше да разбере какво обсъждат Торвалдсен и Малоун. Джеспър не отговори на въпроса за Ашби и едва ли щеше да го направи. Би означавало да наруши абсолютната си лоялност към възрастния датчанин. Но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

* * *

— Ашби е на лов за съкровище, издирвано от много хора — заяви Торвалдсен.

— И какво от това?

— Има значение. Не знам точно какво, но има.

Малоун изчака продължението.

— Младият Сам е прав за конспирацията. Не съм му казал, но моите разследвания потвърдиха, че е имало няколко срещи между петима души в Париж.

— Неговият Парижки клуб?

Торвалдсен сви рамене.

— Всеки може да се среща с когото пожелае — отбеляза Малоун. А после видя ситните капчици пот, които бяха избили по челото на приятеля му, въпреки че в стаята не беше топло.

— Не и тези хора. Вече се уверих, че постоянно експериментират. Миналата година разклатиха банковата система на Русия. Умишлено свалиха цената на акциите в Аржентина, изкупиха ги евтино, а после ги продадоха с огромна печалба. Същото направиха в Колумбия и Индонезия, но в по-скромни мащаби. Сякаш пробват къде и как да нанесат големия си удар.

— Какви поражения могат да причинят? Повечето страни разполагат с достатъчно средства да защитят своите финансови системи.

— Не е точно така, Котън. Малко правителства могат да си позволят този лукс. Особено когато онези, които атакуват системата, знаят какво правят. Обърни внимание какви страни са подбрали — с репресивни режими, ограничена или никаква демокрация, централизирана власт и липса на граждански права.

— Мислиш, че това има значение?

— Да. Аз съм ги проверил. Тези хора са добре образовани. — Торвалдсен замълча за момент и с мрачна ирония добави: — И добре ръководени… Елена Рико бе взела на прицел Ашби и Кабрал. Научих доста за Греъм Ашби. Той не би организирал убийството й по толкова показен начин, но задачата е била възложена на партньора му, който е действал посвоему. Предполагам, че Ашби не е останал доволен от касапницата на онзи площад, но не е имал избор.

Малоун не хареса празнотата в стомаха си, която се увеличаваше с всяка секунда.

— Ще го убиеш като Кабрал, така ли? — попита той.

Погледът на Торвалдсен остана закован в снимките.

— Ашби не знае за нападението тази вечер. Кабрал не е искал Ашби да разбере, че е разкрит, и затова е дошъл лично.

Изрече думите машинално, сякаш всичко беше решено. Но Малоун усети, че има и още нещо.

— Какво всъщност става, Хенрик?

— Сложна история, Котън. История, която започва още в деня, в който умира Наполеон.