Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Vendetta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Парижка вендета

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-226-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2016

История

  1. — Добавяне

4

Въпреки трудностите, които създаваше спътникът й, Елиза Ларок предчувстваше успеха. Тя искрено се надяваше, че набързо организираното презокеанско пътуване няма да се окаже загуба на време.

— Казва се „Парижки клуб“ — подхвърли на френски тя.

Новият „Гълфстрийм Г650“ преодоляваше с лекота километрите над Северния Атлантически океан на височина 15 000 метра. Тя се гордееше с последната си луксозна играчка — една от първите, излезли от завода производител. Просторният салон побираше осемнайсет пътници, за всеки от които имаше удобно кожено кресло. Имаше още бар, голяма тоалетна, махагонова облицовка и свръхскоростен интернет чрез постоянна сателитна връзка. Реактивната машина, която летеше на голяма височина и с висока скорост, беше изключително здрава и надеждна. Струваше си всяко евро от трийсет и седемте милиона, които Елиза беше платила за нея.

— Познавам тази организация — отвърна на родния й език Робърт Мастрояни. — Неформална група финансисти от най-богатите страни на света, които се занимават с преструктуриране, облекчаване и опрощаване на кредити и финансова помощ за държави, които имат трудности с покриването на задълженията си. Докато работех в Международния валутен фонд, ние често прибягвахме до услугите им.

Този факт й беше известен.

— Клубът е основан през 1956 година, след преговорите между фалиралата Аржентина и нейните кредитори — кимна тя. — Оттогава продължават да се събират на всеки шест седмици във френското Министерство на икономиката, финансите и промишлеността, като заседанията се ръководят от висш служител на френското Министерство на финансите. Но аз нямам предвид тази организация…

— Още една от твоите загадки? — вдигна вежди Мастрояни.

— А ти защо се държиш толкова враждебно?

— Може би защото знам, че това те дразни.

Беше се свързала с Мастрояни вчера в Ню Йорк. Той не остана очарован, но все пак се съгласи да вечерят заедно. А после прие предложението й за този полет през Атлантика.

Което я изненада.

Това или щеше да бъде последният разговор между тях, или началото на още много такива.

— Продължавай, Елиза, слушам те. Вероятно защото нямам друг избор — точно според плановете ти.

— Защо тогава прие поканата ми да летиш с мен?

— Защото, така или иначе, пак щеше да ме потърсиш. Предпочитам да си изясним нещата окончателно, а и получавам удобен и безплатен транспорт до дома. Затова продължавай, ако обичаш.

Тя потисна гнева си и обяви:

— Историята е доказала една проста истина: когато едно правителство не може да поеме предизвикателството на войната, то е готово на всичко. Включително да погази законите и просперитета на своите граждани.

Слушателят й отпи глътка шампанско от високата чаша.

— Ще ти предложа и още една истина — продължи тя. — Войните винаги са били финансирани от дълговете. Колкото по-голяма е заплахата, толкова по-тежък е дългът.

— Знам продължението, Елиза — махна с ръка той. — За да започне война, държавата трябва да има насреща си реален враг.

— Разбира се, magnifico. Но такъв винаги се намира.

Той се усмихна. Използването на родния му език беше покана за промяна в твърдото му поведение.

— Ако врагът е налице, но му липсва военна мощ, парите могат да помогнат за нейното изграждане — добави Елиза. — А ако не е налице, все някой ще го намери.

— Дяволски зловещи разсъждения както винаги — засмя се Мастрояни.

— Които не са ти присъщи, така ли?

— Точно така, Елиза, не са ми присъщи! — хладно я изгледа той.

Беше с четири-пет години по-възрастен от нея, също толкова богат, и с един особен, макар и понякога доста груб чар. Току-що бяха хапнали сочно телешко филе с гарнитура от юконски картофи и хрупкав зелен фасул. Тя знаеше, че той не държи на изтънчените блюда и избягва чесъна, лютия пипер и подправките — нещо необичайно за италианците, но съвсем в реда на нещата за този наистина необикновен човек. Но коя беше Елиза, за да го съди? Нима самата тя не притежаваше куп странности?

— Става въпрос за друг парижки клуб — каза тя. — Много по-стар, основан още по времето на Наполеон.

— Не си споменавала този факт — изненадано я погледна той.

— А ти не си проявявал интерес.

— Може ли да бъда откровен?

— Разбира се.

— Аз не те харесвам. Или по-точно не харесвам твоите бизнес интереси и твоите сътрудници. Те са груби и безцеремонни в сделките, а думата им не означава нищо. Някои твои инвестиции са в най-добрия случай съмнителни, а в най-лошия — направо престъпни. Вече почти година ме преследваш с приказки за нечувани печалби, но без да предоставяш някакви конкретни факти. Това вероятно се дължи на корсиканската ти кръв, която просто не можеш да контролираш.

Майка й беше корсиканка, а баща й — французин. Бяха се оженили млади и бяха живели заедно повече от петдесет години. Днес и двамата бяха покойници, а тя бе единствената им наследница. Предразсъдъците относно произхода й не бяха нищо ново — беше се сблъсквала с тях безброй пъти — но това съвсем не означаваше, че ги приема спокойно.

Тя стана от мястото си и вдигна чиниите от обяда.

— Не искам да ме обслужваш! — хвана ръката й Мастрояни.

Тя не хареса нито тона, нито докосването му, но не оказа съпротива. Вместо това се усмихна и премина на италиански:

— Ти си мой гост. Това е най-нормалното нещо на света.

Той пусна ръката й.

Екипажът й се състоеше само от двамата пилоти, затворени в пилотската кабина. Това беше причината да сервира сама. Беше ред на десерта, който тя извади от малкия хладилник. Две парчета шоколадова торта, любимата на Мастрояни. Беше ги купила от манхатънския ресторант, в който вечеряха предишната вечер.

Поднесе десерта и забеляза как физиономията му се променя.

Настани се срещу него и кръстоса крака.

— Няма значение дали харесваш мен, или моите компании, Робърт — започна без увъртания тя. — Сегашният ни разговор няма нищо общо с тях. Правя ти делово предложение и се надявам да го харесаш. Направила съм избора си много внимателно. Спряла съм се на петима души. Аз съм шестата, а ти ще бъдеш седмият.

— Питах се какво толкова обсъждаше със сервитьора снощи — посочи сладкишите той.

Игнорираше я, играейки някаква своя игра.

— Просто забелязах, че много ти хареса десертът.

Той посегна към сребърната вилица. Очевидно неодобрението му засягаше само нея, но не и храната, луксозния самолет и възможностите да се спечелят пари.

— Искаш ли да чуеш една история? — попита тя. — За Египет от 1798 година, завладян от Наполеон Бонапарт, когато е бил само генерал.

— Давай — кимна Мастрояни, насочил вниманието си към шоколадовата глазура. — Знам, че и бездруго няма да ме оставиш на мира.

 

 

Лично Наполеон водеше колоната френски войници, проникнала дълбоко в южната част на страната. Намираха се в околностите на Ел Бейда, на няколко часа път от следващото населено място. Денят беше горещ и душен, точно като предишните. Вчера арабите бяха осъществили коварна атака срещу авангарда им, командван от генерал Десе. Той се беше разминал на косъм от плен, но при нападението бе загинал един капитан, а адютантът му бе попаднал в ръцете на врага. Арабите поискаха откуп, но останаха недоволни от размера на онова, което им беше предложено, и застреляха нещастния младеж. Египет се оказа доста коварна територия — лесна за завладяване, но трудна за подчинение. Съпротивата срещу агресорите нарастваше.

Очите му попаднаха на жена с окървавено лице, изправена встрани от прашния път. В едната си ръка държеше пеленаче, а другата беше протегнала напред сякаш за да се предпази. Какво търси тук, в горещата пустиня?

Приближаха се. Използвайки помощта на преводач, Наполеон научи, че нещастницата е била ослепена от собствения си съпруг. Защо? — пожела да узнае той, потръпвайки от ужас. Вместо да се оплаква, жената просто помоли някой да се погрижи за бебето й, което изглеждаше на прага на смъртта. Наполеон заповяда да й дадат хляб и вода.

Секунди след като заповедта му беше изпълнена, иззад близката дюна изскочи разгневен мъж. Очите му блестяха от омраза. Войниците вдигнаха пушките си. Мъжът се втурна напред и дръпна водата и хляба от ръцете на жената.

— Недейте! — изкрещя той. — Тя е прелюбодейка, опозорила честта ми! Това бебе е доказателство за вината й!

Наполеон слезе от коня.

— Вие сте луд, мосю — рече той. — Напълно луд!

— Тя е моя съпруга и аз мога да правя с нея каквото си искам!

В следващия миг, още преди Наполеон да успее да реагира, в ръката на мъжа проблесна дълъг нож, който потъна в гърлото на жената. Настъпи объркване. Мъжът се възползва от него, грабна бебето и с всичка сила го захвърли в краката си. Екна изстрел, в гърдите му цъфна алено петно и той се свлече на напуканата земя. Изгубил самообладание, капитан Льо Мирор беше сложил край на спектакъла.

Войниците бяха шокирани. Наполеон също не можеше да се отърси от смайването. Няколко напрегнати мига по-късно той се овладя и заповяда да продължат похода. Но преди да яхне коня, очите му попаднаха на нещо, изпаднало от широките дрехи на мъртвия.

Навит на руло папирус, здраво завързан с конец. Наполеон се наведе и го вдигна.

 

 

Издаде заповед за пренощуване, след като колоната бе стигнала до сараите на един от най-опасните му противници — египетски шейх, който още преди месеци се беше оттеглил в пустинята заедно с малката си армия, оставяйки цялата си собственост в ръцете на французите. Излегнал се на кадифените възглавници върху дебелия килим, Наполеон все още не можеше да се отърве от спомена за кошмарната случка, която се беше разиграла на прашния път.

По-късно му казаха, че мъжът бе извършил грях, убивайки жена си, и ако Бог бе искал да спаси неверницата, тя вече щяла да бъде настанена в нечий милосърден дом. Но това не се беше случило, а според арабските закони съпругът не може да бъде наказан за извършеното двойно убийство.

— Значи ние постъпихме добре, като го наказахме — обяви той.

Нощта беше тиха и спокойна. Реши да разгледа папируса, изпаднал от дрехите на убития. От учените знаеше, че местните хора редовно плячкосват свещените храмове, продават или унищожават съкровищата в тях. Каква загуба, въздъхна той. Беше дошъл да разкрие миналото на тази страна, а не да я съсипе.

Развърза конеца и разгърна папируса. Той съдържаше четири листа с гъсто изписан текст, най-вероятно на гръцки. Наполеон владееше свободно корсикански и можеше да чете на френски, макар и с известни затруднения. Останалите езици бяха пълна загадка за него.

Заповяда да извикат един от преводачите.

— Това е коптски — обяви мъжът.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Разбира се, генерале.

 

 

— Каква ужасна история! — промълви Мастрояни. — Нима е възможно да убиеш така едно пеленаче?

— Такава е била действителността — въздъхна Елиза. — Завладяването на Египет е било съпътствано от кръв и насилие. Но трябва да подчертая, че причината за нашия разговор са именно събитията, разиграли се там.