Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (60)

59

Седнах обратно до кухненския плот и се взрях в празните чаши за кафе. Милисънт стана от леглото, оставяйки разхвърляните страници на вестника, дойде и седна на плота до мен. И двете помълчахме известно време. Роузи се присъедини към нас, гледайки ни отдолу и удряйки пода с опашка.

— Кейтъл Крейгън е мъртъв — казах й.

— Брайън ли ти каза?

— Да.

— Кой го е убил?

— Албърт Антониони.

— Добре.

Поседяхме мълчаливо. В мансардата беше тихо.

— Ти скъса с него — каза най-сетне Милисънт.

— Да — отвърнах. — Чуваше ли се?

— Малко.

— Надявам се да не си се почувствала неудобно.

— Не — каза Милисънт. — Радвам се, че го чух.

— Защо?

— Защото беше толкова хубаво. Не си крещяхте. Бяхте мили един с друг, въпреки че между вас не се получи.

— Разбираш ли защо не се получи?

— Ти все още си влюбена в Ричи.

Исках да кажа „не, по-сложно е“, но може би не беше. Може би си беше точно така. Което не беше малко.

— Май че да — казах аз.

— Ще се оправите — каза Милисънт.

— Чакай малко. Кой за кого се грижи?

— Кой за кого?

— Да.

И двете се поусмихнахме.

— А аз? — попита Милисънт.

— Какво ти?

— Ами отърва се от Брайън — каза тя. — И онзи Кейтъл е мъртъв. Какво ще кажеш на баща ми и майка ми за мен?

— Баща ти се съгласи да даде средства за твоята издръжка и обучение, под мое попечителство.

— Обясни ми какво значи това.

— Аз решавам колко пари можеш да имаш и за какво. Той няма да има думата.

— Той няма да направи такова нещо. Защо е казал, че ще го направи?

— Защото двете с майка ти можем да го съсипем, ако откаже — отвърнах аз.

— Би ли го направила?

— И още как.

— А тя?

— Да.

— Искаш ли да се върна и да живея с тях?

— Не — казах. — Те и без това вече не са заедно. Майка ти напусна баща ти.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Добре — каза Милисънт. — Може ли да остана при теб?

— Да — казах аз. — Но ето как искам да стане. Приятелката ми Джули ще ти запази час при добър психоаналитик и ти ще ходиш при него или при нея колкото ние сметнем за нужно.

— Кои „ние“?

— Аз, ти и психоаналитикът.

— Според теб нещо с мен не е наред ли?

— Не е възможно след живота, който си живяла, да нямаш нужда да пооправиш някои работи.

— Какви например?

— Това ще го решите с психоаналитика.

— Може би и вие с Ричи трябва да отидете — каза Милисънт и по дребното й личице премина сянката на усмивка.

— Вероятно — отвърнах аз.

— Ами майка ми и баща ми?

— Работата на баща ти е да даде пари. Когато го направи, вече няма нужда да се срещаме с него, освен ако ти не искаш.

Милисънт поклати глава.

— И майка ти ще посещава психоаналитик — добавих аз.

— Същият ли?

— Не.

— Трябва ли да се виждам с нея?

— Не.

— Добре.

— Но не забравяй, че колкото и ужасна да е била някога, когато накрая разбра, че поставя живота ти в опасност, тя слезе на земята.

Милисънт кимна. В кимването й нямаше топлота.

— Не я харесвам — каза тя.

— Не те обвинявам. Бих искала обаче, ако можеш, да се съгласиш да те посещава от време на време за по един час.

— Не.

— И аз ще присъствам.

Милисънт поклати глава.

— Добре. Може би по-късно ще промениш решението си — усмихнах й се аз. — Нали това е наша привилегия.

— На кого?

— На жените — отвърнах аз.

— Като нас — каза Милисънт.

— Да.

Тя поседя дълго време, загледана в плота.

— Предполагам, че ще го направя, ако смяташ, че трябва — каза тя най-сетне.

— Така смятам — казах. — Но рано или късно ще трябва да се научиш да вземаш решения сама.

— Как мога да го направя? — вдигна глава Милисънт и ме погледна в очите. Нейните блестяха от сълзи. — Аз не знам нищо.

— Знаеш, че една от трудностите в живота на жената е това, че си има вграден компас, който не се влияе от хората.

— Не знам за какво говориш — каза Милисънт.

— Когато разговаряш с някой мъж и искаш да го накараш да направи каквото трябва, му казваш „Бъди мъж“.

Милисънт кимна. Очите й все още блестяха. Сълзите не бяха потекли по лицето й. Но и не изчезваха.

— Това предполага наличието на някакви правила на поведение, които им идват отвътре — продължих аз. — Но ако ти кажа, че целта ти е да бъдеш жена, какво означава това? Да проявяваш съчувствие? Да бъдеш грижовна? Да бъдеш сексуално привлекателна? Да готвиш добре?

Учудвах се, че мога да говоря такива неща, и то толкова убедително. Чувствах се като Симон дьо Бовоар.

— Да бъдеш жена предполага съществуване в мъжки контекст — казах. — Да бъдеш мъж означава да бъдеш напълно себе си. Разбираш ли за какво говоря?

— Не знам — каза Милисънт.

Сега сълзите вече бяха потекли по лицето й. Тя се наведе, вдигна Роузи в скута си и я прегърна. Роузи започна да я ближе по лицето. Ммм. Сол.

— Предполагам — каза Милисънт с разтреперан глас, — че просто искам да бъда като теб, Съни.

За миг си помислих, че и аз ще се разплача.

— Отличен избор казах аз.

Наведох се и я прегърнах. Това даде възможност на Роузи да ближе лицата и на двете ни. Което и направи.