Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (23)

22

Наближаваше обяд, а Милисънт още спеше. Роузи беше скочила върху леглото и спеше до нея, свита в гънката на краката й. Аз все още бях с копринения си халат, до статива, пиех кафе и се опитвах да постигна точния жълт цвят на табелата на ресторанта в моя пейзаж от Китайския квартал, когато на външната врата се позвъни. Отидох да натисна бутона на домофона.

— Пакет за Съни Рандъл — каза някой.

— От кого?

— Не знам, госпожо. Аз само карам камиона.

— Добре, на втория етаж.

Натиснах бутона, за да отворя входната врата, и останах до шпионката. След минута големият стар асансьор спря и вратите, първоначално предназначени за товари, бавно се плъзнаха встрани. В асансьора имаше двама мъже и един голям кашон. От начина, по който го носеха, си личеше, че е празен. Отворих килера до входната врата и извадих оттам късата двуцевка, която баща ми беше конфискувал от един пласьор на наркотици и ми беше подарил. Заредих и двете цеви и докато вървях обратно към вратата, звънецът иззвъня. Роузи скочи от леглото и се завтече да провери дали не е Ричи. Отново погледнах през ключалката. Кашонът беше избутан встрани и двамата мъже просто стояха и чакаха. Отворих вратата няколко сантиметра и отстъпих, като внимавах да я оставя между нас. Роузи душеше около краката им, въртеше се и размахваше опашка, докато бутнаха вратата и влязоха. Първият от мъжете я подритна встрани. Вторият влезе плътно след приятелчето си, пъхнал ръка под светлозеленото си палто.

Не бях облечена за гости. Бях опряла пушката на рамото си и усещах приклада през тънката коприна на халата.

— Не мърдайте — казах аз.

Мъжът със зеленото палто каза „мамка му“ и извади ръката си, в която имаше 9-милиметров пистолет. Стрелях. Изстрелът го блъсна право в гърдите от разстояние един метър. Той падна назад по гръб в коридора. Ушите ми бучаха. В затвореното пространство звукът от изстрела беше болезнен. Вторият мъж рязко вдигна ръце, когато обърнах пушката към него.

— Не — каза бързо. — Не, не, не.

— Легни по лице — наредих му. — Веднага. Ръцете на тила. Веднага, по дяволите.

Той се подчини. Задържах пушката опряна в тила му, докато го проверявах с другата ръка. Взех един магнум 357 от кобура на хълбока му. После отстъпих четири крачки до кухненския плот, оставих пистолета и набрах номера на полицията. Продължавах да държа пушката хоризонтално на прицел в сгъвката на ръката си. Вторият мъж остана неподвижен, с ръце, сключени на тила, и лице на пода. Зад него, в коридора, колегата му тихо лежеше по гръб и от време на време кракът му потръпваше.

— Имаше престрелка — казах в слушалката и дадох името и адреса си. — На втория етаж, има ранен.

Затворих и хвърлих поглед през рамо към спалната част на мансардата. Роузи беше изчезнала и подозирах, че е под леглото. Милисънт също не се виждаше и вероятно делеше скривалището с Роузи.

— Милисънт — обадих се. — Всичко е наред. Полицията ще дойде всеки момент.

Никой не ми отговори.

— Роузи с теб ли е? — попитах.

— Да — отвърна един глас.

— Ченгетата скоро ще дойдат — повторих.

Върнах се до втория мъж, който лежеше по очи на пода.

— Искаш ли да ми кажеш какво става? — попитах го.

— Не знам.

Побутнах го по дясното слепоочие с цевта на пушката.

— Ти ритна кучето ми. Можех да те застрелям за това.

— Само я побутнах — каза той. — Не исках да стъпя върху нея.

— Защо сте тук?

— Не знам. Честен кръст. Просто дойдох с Тери. Каза ми, че трябва да вземем някакво момиче.

— Защо?

— Не знам.

Отново го сръгах.

— Кълна се в майка си — каза той. — Тери просто каза, че ще изкараме малко лесни мангизи. Само две женски, така каза.

— Тери онзи в коридора ли е?

— Да.

— Как му е фамилията?

— Ний.

— А ти как се казваш?

— Майк.

Чух първата сирена отвън на Съмър стрийт.

— Пусни ме — каза Майк.

— Кой ви изпрати? — попитах.

— Не знам. Просто дойдох, за да изкарам една надница с Тери.

— Вие ли сте смачкали фасона на един сводник на име Фараона Фокс?

— Не знам как се казваше, но с Тери посбихме малко един чернокож. Той беше сводник.

— Защо?

— Заради някакво момиче.

— Знаеш ли как се казва момичето?

— Не. Тери знаеше.

Сирената затихна пред блока. Последва я още една.

— Ще ме пуснеш ли?

— Не — отвърнах. — Няма.

Майк не каза нищо и след минута вратата на асансьора се отвори и оттам излязоха две ченгета с извадени служебни пистолети, опрени в бедрата и насочени към пода. Следваха ги двама лекари от „Бърза помощ“. Отпуснах пушката. Придържах халата си с лявата ръка. По-възрастният от полицаите протегна ръка и аз му подадох пушката. Доволна бях, че най-сетне ще се отърва от нея. Така можех да си придържам халата с две ръце. По-младото ченге застана над Майк и го претърси. Единият от лекарите клекна до Тери Ний.

— Тоя е свършил — обади се.

— На плота има пистолет — казах. — Взех го от Майк, който лежи тук.

— Отвън на пода има мъртвец — съобщи младото ченге.

— Остави всичко на детективите — каза по-възрастният. — Ей ти, на пода, остани на място.

Младият полицай остави Майк, приближи мъртвеца и се наведе над него.

— Я виж ти. Тери Ний.

— Щом трябва да е някой — каза възрастният полицай, като оглеждаше стаята, — защо да не е Тери Ний?

Другият отвори големия кашон и надникна вътре.

— Празен е.

Роузи изпълзя изпод леглото, като предпазливо размахваше опашка. Клекнах, протегнах ръце, тя дотича и аз я вдигнах. Милисънт се изправи иззад леглото и си остана там, с гръб към стената. По-възрастното ченге погледна Роузи, която ближеше врата ми така, сякаш нямаше да има друга възможност.

— Не е бойно куче, както виждам.

— Освен ако трябва да атакува парче черен дроб — отвърнах.

Той погледна някаква хартия.

— Соня Рандъл?

— Съни.

— Съни Рандъл?

— Да.

— Дъщерята на Фил Рандъл?

— Да.

— Едно време бях в една патрулка с Фил. Ти изглеждаш доста по-добре от него.

— Да — казах аз.

— Ще ми обясниш ли какво се случи?

Чувах още сирени по Съмър стрийт. Както и звука на изкачващия се асансьор. Денят щеше да бъде дълъг.