Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (57)

56

Бях в голямо кръгло сепаре в задната част на едно кафене срещу парка в Тонтън с трима членове на фамилията Бърк и двама от Антониони. Бях единствената жена на масата.

— Чух, че синът ти и тази дама са се развели, Дезмънд — каза Албърт Антониони.

— Това, което става между двамата, не е наша работа — отвърна бащата на Ричи. — Ричи казва, че тя все още е от семейството.

Беше от слабите ирландци — хлътнали бузи, дълбоко разположени очи. Имаше излъчването на ирландски мъченик, като някакъв блед свещеник, решен да гладува до смърт за свободата на Ирландия. Брат му Феликс, чичото на Ричи, някога е бил боксьор тежка категория и това още му личеше. Край очите му имаше белези. Носът му беше широк и сплескан. Вратът му беше къс, а горната част на тялото му беше набита и леко прегърбена, сякаш тежестта на цялата тази мускулна маса беше започнала да го уморява.

— С вас нямаме проблеми — каза Антониони.

Той имаше бяла брада, масивен нос и подвижни тъмни очи. До него беше синът му Али, по-едър от баща си и гладко избръснат, но със същия нос и очи.

— Ще имате, ако имате проблеми със Съни — каза Дезмънд.

На съседната маса седяха мъжете, които бяха дошли с Антониони. Така общо ставаха четирима, а ние, заедно с мен, също бяхме четирима. Бях поласкана. Знаех, че тези срещи се планират до най-малката подробност, както разположението на местата на Парижката мирна конференция, и аз бях включена като пълноправен участник. Преди да дойдем, Ричи ми беше казал:

— Този път не ми се прави на феминистка. Тези хора живеят в мъжки свят. Ще получим каквото искаме по-лесно, ако си, ъъъ, по-женствена.

— Може ли да псувам от време на време, за да бъда като другите момчета?

Ричи се усмихна.

— Никога няма да бъдеш една от тях. Колкото по-малко говориш, толкова по-добре.

Знаех, че е прав, и сега на старателно избраната неутрална територия — приблизително на половината разстояние между Провидънс и Бостън, малко по-близо до Провидънс, от уважение към Антониони, но все пак в щата Масачузетс, от уважение към фамилията Бърк — аз седях до Ричи и оставих Дезмънд Бърк да говори вместо мен. Ричи също мълчеше.

— Не мисля, че имаме проблем със Съни, който да не може да бъде разрешен — каза Антониони. — Имаме някои планове. Внимателно сме ги подготвили и те не пречат на вашите.

— Нямам проблем с плановете ти, Албърт. В Бостън има прекалено много самотни каубои, откакто си замина Джери. Бързия Еди държи Китайския квартал, Тони държи черничките, ние си държим нашите. Ако дойдеш и организираш останалите, това ще ми спести усилието аз да го правя. А и не искам. Стига ми онова, което имам.

— Оценявам това — каза Антониони.

— Но не можеш да се ебаваш с никой от нас. Извинявай, Съни.

Скромно се усмихнах.

— Не знаех, че го правим, Дезмънд.

— Сега знаеш — каза Феликс.

Няколко удара във врата бяха дошли в повече на Феликс. Гласът му звучеше точно както си представях, че звучи носорогът, когато се прокашля. Антониони се усмихна едва доловимо.

— Не ни е страх от вас.

Дезмънд и Феликс замълчаха.

— От друга страна, не ни трябва шибана война на два фронта — добави Антониони. — Извинявай, Съни.

Скромно се усмихнах. Никой друг не каза нищо.

— Та какво ви трябва? — каза Антониони.

Дезмънд кимна към мен.

— Трябва ми безопасност за момичето на Патън — казах.

— Тя е свидетел на заговор за убийство — каза Антониони.

— Трябва ми и някой за убийството — добавих.

Антониони се облегна назад и ме загледа.

— Кого имаш предвид?

— Крейгън се опита да убие момичето и мен. Предполагам, че той е очистил водопроводчика.

Антониони погледна сина си. Синът му кимна.

— Кейтъл му е видял сметката — каза синът.

— И на Бъко Мийхан.

— Това го е направил по собствена инициатива — каза Али.

— Кейтъл ли искаш? — попита Антониони.

— Да.

— Знаеш ли защо Кейтъл е очистил водопроводчика? — попита Антониони.

— Заради снимки — отвърнах аз.

Антониони бавно кимна.

— Знаеш ли какъв е нашият интерес в тази история?

— Губернаторът — казах аз.

Антониони отново се усмихна. Беше странна усмивка, почти невидима. Но беше истинска. Беше усмивката на човек, който някога е можел да се смее.

— Харесват ми жените, които говорят малко.

Отпи от кафето си.

— Студено е — каза той и подаде чашата си на един от мъжете на съседната маса, който стана и отиде за ново кафе. — Как смяташ да спипаш Кейтъл, без да объркаш плановете ни с Патън?

— Може би няма да мога — казах.

Кафето на Антониони пристигна. Той отпи от него и кимна веднъж.

— По-добро е.

Остави чашата си и ме погледна право в очите.

— Имаме проблем — каза.

— Ако нямахме проблем — обади се Дезмънд Бърк, — нямаше да седим тук и да се опитваме да го разрешим.

Антониони кимна. Всички мълчаха. Дезмънд ме погледна.

— Какво искаш да направиш, Съни? — попита той.

— Искам момичето да е в безопасност — отвърнах аз.

Дезмънд погледна Антониони.

— Мога да ти обещая това — каза Албърт. — Но не мога да гарантирам за Крейгън. Хлапето може да го закопае, ако свидетелства.

— Аз мога да вкарам Крейгън в затвора — казах.

— Но той ще мълчи ли? — попита Албърт.

— Вие ми кажете. Как стоят нещата с омерта и прочее?

— Крейгън е ирландец — каза Али. — При тях няма клетва за мълчание.

— Дори да беше от Палермо, нещата се промениха — каза Албърт. — Омерта не изглежда много добра идея, ако те чакат триста шибани години затвор.

— Може би мога да оставя Брок Патън на мира — казах аз.

Всички отново замълчаха. Албърт подуха върху кафето си и отпи малко. Погледна Али. За момент двамата се взираха един в друг.

— Може би ще успеем да оправим нещата с Крейгън — каза Албърт.

— Това ще свърши работа — отвърнах аз.

Докато се връщахме към къщи сами в моята кола, Ричи каза:

— Те ще го убият.

— Крейгън ли?

— Да.

— Предположих, че това смятат да направят.

Ричи замълча. Усещах как ме гледа, докато карах.

— Ти си доста жилаво човече — каза той.

— Благодаря ти, че забеляза.