Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (4)

3

— Как ти се видя? — попита Джули.

Джули седеше пред големия прозорец в мансардата ми в Южен Бостън, откъдето светлината струеше косо и огряваше статива ми, който хвърляше удължена сянка на пода. Точно до сянката, в най-топлото петно от осветения под, лежеше по гръб моята Роузи, порода бултериер, с вирнати във въздуха крака и обърната настрани глава, за да може да наблюдава закуската ни с едно око.

— Висок, със симпатични бръчици край очите. Страхотна коса.

— Готин?

— Малко самовлюбен.

— Но ти хареса?

— Не особено.

Джули отхапа от сусаменото хлебче и отпи от кафето си.

— Богат?

— Така изглежда. Огромна къща, прислуга, игрище за крокет, стрелбище, изглед към реката.

— В Саут Нейтик?

— Там все още е останала земя. Имението е огромно.

Роузи се надигна, доближи се и седна по типичния за бултериерите начин, със задник на няколко сантиметра над пода и изпъната опашка, за да балансира гърба. Сега ме гледаше втренчено и тесните й черни очи бяха неумолими в желанието си за дял от закуската. Отчупих парче кифла и й го подадох.

— Ами жена му?

Бях отпила от кафето, затова не можах да отговоря, а само поклатих глава.

— Значи не харесваме жена му — каза Джули.

Глътнах кафето.

— Никак дори. Арогантна, безупречна, излъчваща снизходително презрение.

— Боже, как мразя безупречни жени. Двамата разбират ли се?

— Май не. Останах едва ли не с впечатлението, че го ревнува от мен.

— О, не. Той да не те е харесал?

— Може би.

— Е, не е толкова лошо. Висок, сбръчкан, богат и заинтригуван.

— И женен.

— Това невинаги е пречка.

— За теб е.

— Ами да, но Майкъл и аз се разбираме. А дори да поискам да му изневеря, трябва да наема детегледачка.

Мисля, че Джули винаги е искала да имам някаква връзка, за да й разказвам после за нея.

— Как са децата? — попитах аз.

— Майки направи откритието, че ако не яде, аз се побърквам.

— Хубаво е да имаш изобретателно дете.

— Това малко чудовище не хапва нищичко освен макарони, полети с масло.

— Е, и?

— Не е достатъчно.

— О, глупости. Някои се чувстват добре и с много по-малко.

— Той има нужда от белтъчини и зеленчуци.

— Сигурно хапва от тях, когато не го гледаш. Ти си социален работник с медицинско образование. Психиатър. Какво би казала от професионална гледна точка?

— Това е една от малкото области, в които упражнява контрол — отвърна Джули. — Не мога да го накарам да яде насила.

Кимнах окуражително.

— Точно както с приучването да използва тоалетната — отбеляза тя.

— Че ти нямаше ли проблеми с това?

— И какво да обясня на педиатърката, когато ми каже, че той не се храни добре?

— Кажи й, че детето ще го преодолее.

— Е, разбира се. Лесно ти е на теб… като нямаш деца.

— Какво толкова казах — само ти зададох няколко въпроса. Освен това имам Роузи.

— Която глезиш ужасно.

— Е, и? Накъде биеш?

Джули довърши сандвича си.

— Нямам търпение…

— … да си родиш деца! — довърших аз вместо нея.

И двете се разсмяхме.

— Майчината клетва — отбеляза тя. — На колко години е момичето, което издирваш?

— На петнайсет.

Свършихме със закуската и започнахме да редим чиниите в миялната машина.

— Хубава ли е?

— Ела в кабинета ми, ще ти я покажа на снимка.

Кухнята беше в средата на апартамента. Зад нея беше спалнята.

В източния край рисувах. В западния беше кабинетът. Отидохме с Джули до бюрото и погледнахме снимката на Милисънт Патън. Роузи ни последва и се пльосна на пода до мен. Знаех, че е раздразнена. Никога не можеше да разбере защо просто не си стоя кротко до мястото, където спи.

— Е, не е с лилава коса и обица на носа — каза Джули.

— Поне не на снимката.

— Ако нещата вкъщи са наред, децата не бягат.

— Вярно. Но понятието за „наред“ е много различно за различните деца.

— И откъде ще започнеш с търсенето на това момиченце?

— От лесното. Ще се обадя в полицията и ще ги питам дали не са прибрали някоя малолетна, която прилича на Милисънт, или пък не са намерили някой неидентифициран труп, който може да е на Милисънт.

Джули поклати глава, сякаш за да пропъди тази мисъл.

— Направи ли го вече?

— Аха. Няма съвпадения.

— Добре. И сега какво?

— Какво става с младите момичета, когато избягат от къщи?

— Стават проститутки — отвърна тя.

Кимнах.

— Това каза ли го на родителите й? — попита.

— Не.

— Ами ако я намериш и тя откаже да се върне?

— Ще настоявам — отвърнах.

— Ами ако вече има сводник?

— Почти винаги имат сводник.

— Може би трябва да помолиш Ричи да дойде с теб.

— Не мога да върша тази работа, ако постоянно трябва да моля бившия си съпруг да ме пази.

В настъпилата тишина чувах тътена на камионите, които се движеха бавно по Конгрес стрийт, за да разтоварят или натоварят материали от строежа на новия тунел.

Така и не разбрах защо се зае с тази работа — каза Джули.

— Знам.

— Може би, ако ми дадеш разумно обяснение…

— Изкарвам пари, за да мога да рисувам.

— Не трябва ли да изкарваш достатъчно от рисуването?

— Всяко нещо с времето си — отвърнах аз. — Освен това с него изкарвам пари и за да взема магистърската степен.

— Което се опитваш да направиш още от времето, когато нямах деца.

— Всяко нещо с времето си — повторих аз.

— Съни, познавам те цял живот и продължавам да не те разбирам.

— Поне го съзнаваш.

Джули погледна часовника си.

— Господи. Закъснявам, закъснявам. Обичам те, сладурче, нали го знаеш?

— И аз те обичам, Джули.

Прегърнахме се и тя си тръгна. Погледах снимката на Милисънт още известно време. После качих Роузи в колата и поех към училище „Пинкет“.