Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (46)

45

Щях да разбера какво обича да прави Милисънт, дори ако трябваше да измисля непознато досега забавление. Точно затова седяхме в две малки канута от фибростъкло, една до друга на реката, на двайсетина метра от брега, а в лицата ни духаше студеният вятър.

— Някога гребала ли си в лодка? — попитах я аз.

— Не.

Милисънт толкова отчаяно се опитваше да запази равновесие, че едва говореше.

— Добре — казах аз. — Защото това, което правиш, няма нищо общо с гребането.

Милисънт каза „да“ едва чуто. Изглеждаше безкрайно нещастна в жълтата си спасителна жилетка.

— Добре, първо просто отпусни веслата върху водата… Така… сега разклати лодката. Давай. Виждаш ли колко дълги са греблата? Ако са разперени така, не можеш да се преобърнеш.

Милисънт измести тежестта си с един милиметър встрани. Кануто не се наклони.

— Добре, сега просто ще поседим тук, докато свикнеш. Имаме достатъчно време. И не бързаме за никъде.

Поседяхме. Беше началото на октомври и брегът покрай реката до гребния клуб все още беше зелен. По улиците от двете страни на реката се движеше непрекъснат поток от коли. По крайбрежните алеи тичаха хора, които пробягваха завоя там, където реката завиваше към Уотъртаун, и използваха моста Ларс Андерсън, за да я прекосят в едната посока, и моста Елиът — в другата. Стояхме близо до брега, извън силното течение, на достатъчно разстояние от сушата, за да не удряме веслата си в нея.

— Добре — казах аз. — Виждаш ли, че не можеш да се преобърнеш?

— Да — каза Милисънт през зъби.

— Сега, когато гребеш, трябва да потопиш веслата, но не прекалено дълбоко и после, разбира се, да ги извадиш от водата, но не прекалено високо. Виж как го правя.

Загребах през реката и обратно, така че да може да ме вижда, без да се обръща. Спомнях си времето, когато се учех да греба на тези лодки. Все едно седиш върху игла. Знаех, че няма да иска да обърне глава.

— Добре, сега погледни ми ръцете, виждаш ли как са? Цялата тайна е в начина, по който завърташ китката. Виждаш ли? Още веднъж. Видя ли?

Милисънт кимна много внимателно, помръдвайки глава едва забележимо.

— Сега ти го направи — казах аз.

— Накъде да греба?

— Отначало просто завърти китките си. Виждаш ли как се обръщат веслата?

Тя пробва, като завъртя китките си едва на един сантиметър.

— Хайде да се упражним да въртим китката така, че веслата да застанат вертикално, а после хоризонтално, вертикално, хоризонтално, точно така. Ако усетиш, че губиш равновесие, просто отпусни веслата върху водата, да, точно така.

Известно време се упражнявахме. Не ми беше много забавно. Бях научила Роузи да ходи по нужда на определено място по-бързо, отколкото Милисънт да гребе. Но това беше първото нещо, към което беше проявила някакъв интерес. Беше видяла отборите на колежа да гребат по реката и каза, че това й се виждало приятно. Хванах се за това като удавник за сламка. „Едно време бях в отбора по гребане на колежа“, подхвърлих аз. Тя каза: „Наистина ли?“ Аз отвърнах: „Да.“ Тя каза: „Ще ме научиш ли?“ И така се озовахме тук.

— Краката — продължих — вършат основната работа при гребането. Тласъкът се получава от големия четириглав мускул на бедрото. Затова седалката е направена по този начин. Виждаш ли, разперваш веслата, а после ги издърпваш към себе си, докато изтласкваш с крака.

Показах й и кануто се изстреля до средата на реката. Върнах се с обратно гребане, с кърмата напред.

— Сега опитай. Огледай се, за да си сигурна, че е чисто, защото първото загребване ще те отнесе доста далеч.

Тя направи каквото й казах, обърка загребването с дясното весло и едва не падна от лодката.

— Веслата във водата — викнах аз. — Веслата във водата.

Направи каквото й казах. Лодката се успокои. Погледнах я.

Лицето й беше посивяло от страх и от усилието да се съсредоточи.

— С всички се случва — отбелязах аз. — Опитай отново. Не забравяй да въртиш китките.

Пистолетът на хълбока ми не беше никак подходящ при гребане в едноместно кану и чувствах, че сме като две мишени по реката, изложени на показ. Но проклета да бъда, ако оставя Кейтъл Крейгън да ни погребе живи. А освен това бях сигурна, че няма да ни търси в реката.

— Добре — казах аз. — Ще стоя точно до теб, давай напред, не натискай, отпусни веслата във водата и изпъни краката… добре, завърти китките… точно така.

Плъзнахме се по тъмната вода.

— Отново — казах аз. — Издърпай, натисни, завърти китките, отпусни. Опитай със затворени очи, за да го усетиш напълно.

Чувствах се като самотна майка. Твърде много ми идваше да се опитвам да отглеждам Милисънт, да я охранявам, да открия хората, които искат да я убият, и да разбера какво става с родителите й. Имах нужда от помощ в работа, с която мъжете се справят по-добре от жените. Джули не можеше да ми окаже такава помощ. Спайк го биваше за подобни неща, но щеше ли да бъде честно да го моля? Брайън Кели би могъл да ми помогне, но той беше ченге. Имаше си собствени задачи. Баща ми? „Татко, вече съм голяма и сама се оправям, но можеш ли да ми помогнеш да си свърша работата?“ Ричи? „Не, няма да спя с теб, но би ли рискувал живота си заради мен?“ Получаването на помощ включваше ли връщане на услугата? Нямах нищо против да получа помощ от Джули. Тогава защо се притеснявах, когато трябваше да накарам мъже да ми окажат друг вид помощ? Вече наистина ми писваше от тази демонстрация на женска сила. Може би ако наистина си тежиш на мястото в обществото, можеш да поискаш необходимата помощ и да я получиш при условия, които ти поставяш.

— Съни — обади се Милисънт, докато стояхме една до друга по средата на реката, оставили лодките на течението, — писна ми. Искам да си ходим вкъщи.

Ето така.