Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (44)

43

В четвъртък вечер ходех на курс по история на изкуството в Бостънския университет, а Джули имаше вечерни часове в кабинета си за пациенти, които не можеха да дойдат по друго време. След това обикновено се срещахме на чаша вино в някое заведение на Харвард Скуеър, близо до офиса й. Тази вечер бяхме на бара на новия „Харвест“.

— Чувствам се така, сякаш изведнъж съм станала майка — казах на Джули. — Толкова е вълнуващо, че съм някъде сама без Милисънт.

— Тя със Спайк ли е?

— Не, с Ричи. Спайк е на работа, а Ричи и без това дойде, за да види Роузи.

Джули кимна.

— Сама навън.

— Ти имаш собствени деца — казах аз. — Но сигурно и ти понякога се чувстваш така.

— Господи, да — отвърна Джули. — Винаги когато не съм с тях. Само дето се чувствам гузна от това.

— Знам.

— Чудя се дали и бащите изпитват същите чувства.

— Ами те по традиция са далеч от децата, за да работят, да ги издържат и други подобни.

— Знам — каза Джули, — но кълна ти се, че Майкъл е по-добра майка от мен.

— Може би просто е добър баща.

— Той сякаш винаги иска да е с тях. Обича да ги взема с нас, когато ходим на разни места.

— И това те кара да се чувстваш егоистка, неспособна да обича — предположих аз.

— Позна.

Джули допи виното си и махна на бармана за още една чаша.

— Ти обичаш децата — казах аз.

— Да.

— И Майкъл ги обича.

— Да.

— Това е всичко, което може да направите — казах аз. — Да ги обичате по свой начин.

— Понякога си мисля, че е по-лесно, ако човек не ги обича.

— Не е така — отвърнах аз.

Барманът донесе виното на Джули. Тя ме изгледа изпитателно за миг, преди да вдигне чашата и да отпие.

— Изцяло си обзета от историята с Милисънт, нали? — попита тя.

— Естествено.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Вече си мислех, че няма да попиташ. Опитвам се да я спася и единственият начин да го направя, е да разкрия престъплението, в което е замесена, а не мога да го разкрия, ако през цялото време трябва да се грижа за нея. И не мога да поемам рисковете, които при обичайни обстоятелства бих поела, защото изведнъж трябва да се притеснявам и за нея.

— Винаги си се тревожила и за Роузи — отбеляза Джули.

— Да, но ако нещо се случи с мен, Ричи ще я вземе и след известно време Роузи ще се оправи.

— В това отношение с кучетата е лесно.

— Но кой ще вземе Милисънт?

— Тя все пак си има майка и баща — каза Джули.

— Не може да отиде при тях — отвърнах.

Джули се загледа във виното си. Барът беше претъпкан. Двамата бармани бяха заети.

— И Ричи не може да я вземе.

— Не. Защо да го прави? Та той почти не я познава.

— Това важеше и за теб, когато я прибра.

Не казах нищо.

— Не беше ли така? — попита Джули.

— Просто нямаше кой друг да го стори — отвърнах аз. — А трябваше да се направи.

Поръчах си втора чаша вино, а Джули — трета.

— Жалко, че не можете да си оправите отношенията с Ричи — каза тя.

— Може и да можем.

— Кажи ми пак, защо не сте заедно?

— Първо, той не иска да се откаже от семейния бизнес.

— И ти също — каза Джули.

— Аз ли?

— Колко души в семейството ти са били ченгета?

— Освен баща ми?

— Естествено.

— Двама чичовци и дядо ми.

— Аха.

— Аз не съм ченге.

— Разбира се.

— Винаги се държиш, сякаш сме на един от проклетите ти сеанси — казах на Джули.

Тя не отговори.

— Ами може би и двамата имаме вина — казах аз. — Това не променя факта, че единият от нас трябва да се промени, за да бъдем заедно.

— Какво му е лошото на това?

Поклатих глава.

— Сега не мога да мисля за подобни неща. Трябва да реша какво да правя с Милисънт.

— Мислила ли си за частно училище?

— Частното училище струва много пари.

— Може би ще успееш да вземеш пари от родителите.

— Точно сега не мога да я пратя никъде. Намира се в твърде голяма опасност.

— Наистина ли мислиш така?

— Мисля, че онези мъже дойдоха вкъщи не за да я върнат обратно при родителите й, а за да я убият.

— Защо?

— Заради онова, което е видяла — отвърнах аз.

— Мъжът с майка й?

— Да. Замесени са някакви големи играчи.

— А Ричи не може ли да ти помогне?

— Не знам. Но съм сигурна, че не трябва да го прави.

— Защото сте разделени ли?

— Да. Не искам да живея с него, нито да спя с него. А мога да го карам да се грижи за мен и да ми помага с всичко, с което не мога да се справя сама, така ли?

— Говориш, сякаш спането с някого е залог за нещо друго — каза Джули.

— Просто не ми се струва правилно да го използвам.

— Ричи какво мисли? — попита тя.

— Не знам.

— Може би трябва да го попиташ — каза Джули.