Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family honor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: За честта на фамилията

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Алианс Принт“

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-035-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2350

История

  1. — Добавяне

На Джоун: мисля за теб

Последните им месеци заедно бяха тягостни. И двамата страняха от дома, така че къщата в Марбълхед с изглед към океана беше по-често пуста, отколкото обитавана, и се бе превърнала едновременно и в символ на брака им, и в реликва от него. Бяха се нанесли веднага след сватбата — тогава и двамата бяха по на двайсет и три, много по-млади от съседите си. Бяха платили къщата в брой с пари, получени от родителите му. Бяха пили вино във всекидневната, съзерцавайки Атлантическия океан, бяха се държали за ръце и се бяха любили пред камината, убедени, че това ще трае вечно. Според нея девет години съвсем не се покриваха с понятието за вечност. Беше се отказала от издръжката, а той — от къщата.

Сега тя внимателно опаковаше картините си и старателно ги подпираше до стената, откъдето щяха да ги приберат служителите от фирмата, занимаваща се с пренасянето. На всяка картина беше залепила етикет „Чупливо“. Боите и четките й бяха прибрани в кутии, облепени със скоч и наредени до картините. В къщата беше тихо. От шума на океана й се струваше още по-тихо. Слънчевите лъчи струяха през източните прозорци. В тях проблясваха прашинки. Отразената от водата светлина сякаш се разтваряше и проникваше и в най-сенчестите кътчета. Кучето й седеше на задните си лапи и я наблюдаваше с леко разтревожен вид. Или това беше отражение на собственото й състояние?

Когато се омъжи за Ричи, майка й беше казала: „Бракът е капан. Той задушава потенциала на женствеността. Нали знаеш поговорката, че на жената й трябва мъж, колкото на рибата — велосипед?“ Съни беше отговорила: „Май това вече не е толкова популярно, мамо.“ Но майка й, която бе абсолютно нечувствителна към намеци, не й обърна внимание. „На жената й трябва мъж, колкото на рибата — велосипед“, беше повторила тя.

Когато девет години по-късно Съни й беше съобщила, че се развежда, майка й беше заявила: „Много съм разочарована от теб. Бракът е прекалено трудно нещо за мъжете. Твоя грижа е от него да излезе нещо“ Такава беше майка й. Можеше да не одобри както брака й, така и развода. Баща й се бе изразил доста по-просто и в двата случая. „Прави каквото знаеш“, казваше той за брака, за развода и за всичко останало в живота й. „Ако ти трябва помощ, аз съм насреща.“

Родителите й въобще не си подхождаха. Майка й беше яростна феминистка и се бе омъжила за полицай в края на първата си година в колежа. Никога не беше работила и доколкото знаеше дъщеря й, никога не бе плащала с чек, нито бе сменяла гума на кола. Съпругът й се бе грижил за нея, както и за двете си дъщери, всеотдайно и мълчаливо, с което вероятно й бе осигурил необходимото свободно време, за да бъде феминистка. Беше праволинеен и спокоен. Ако кажеше нещо, казваше го сериозно.

Рядко говореше за работата си. Но често се връщаше у дома и вечеряше по риза, без да сваля кобура от колана си. Майка й винаги му напомняше да го свали. На Съни й се струваше, че пистолетът е видимият символ на баща й, на силата му и (както бе отбелязал психологът, при когото ходеше, опитвайки се да спаси брака си) на мъжествеността му. Ако това беше вярно, Съни често се бе питала защо майка й не му позволяваше да сяда с пистолета на масата. Но, от друга страна, винаги беше трудно да се разбере какво има предвид майка й. Подтекстът обаче беше ясен. Майка й приказваше много, беше склонна да спори и да теоретизира и се палеше от всяка нова идея, а повечето идеи бяха съвсем нови за майка й, усмихна се вътрешно Съни. Искаше да бъде различна жена, запозната с всяка тенденция — от живота на супермоделите до теоретичната физика. Но никога не вникваше много дълбоко в идеите, които така горещо прегръщаше. Според Съни майка й вероятно беше твърде заета с отчаяните си опити да бъде забелязана. Дори и да съзнаваше някои от противоречията у съпругата си, баща й не коментираше. Изглежда, я обичаше такава, каквато си беше. И дали защото и тя го обичаше, или просто беше безпомощна без него, майката на Съни му бе също толкова предана. Бяха женени от трийсет и седем години. Вероятно Съни имаше точно това предвид, когато говореха с Ричи за „вечна обич“.

Божичко, ама как и трите се борехме за татко, помисли си Съни.

Опря и последната картина до стената на всекидневната и постави сгънатия статив до картината. Мебелите ги нямаше. Килимите бяха навити на руло. Червеният дъбов паркет блестеше. В празните стаи нямаше нищо, което да поглъща звука, и лапите на кучето трополяха силно, докато то подтичваше след Съни.

Сестра й беше четири години по-голяма от нея. Боже, как ли ме е ненавиждала, когато съм се родила, помисли си Съни. Беше се явила още една конкурентка за вниманието на татко. За да го спечелят, през годините бяха измисляли най-различни методи. Майка й, необратимо омъжена за него, упорстваше с шумната си противоречивост. Елизабет, явно убедена, че трябва да следва печелившата формула, се опитваше да й подражава. Така че за Съни оставаше да подражава на баща си. Майка им ги обличаше еднакво, в роклички без ръкави и ниски обувки с каишки отпред. Баща им беше построил голяма куклена къща. Елизабет с дългите къдрици прекарваше цели часове край нея, играейки си с куклите. Съни беше облечена в рокличка, когато ходеше на стрелбището с татко, и тъй като във вида й нямаше нищо мъжко, тя се радваше, че поне галеното й име не е женско. И се научи да стреля. Никога не стана ясно кой метод дава по-добри резултати. Баща й обичаше и двете си дъщери така всеотдайно, както и майка им. В това имаше нещо смущаващо.

В празната кухня оставаше да се опаковат само чиниите и чашите. Съни ги свали от рафтовете една по една, уви ги във вестник и ги постави в кашоните. Работниците от фирмата по пренасянето биха свършили и това, но тя предпочиташе да го направи сама. Струваше й се, че такъв е правилният преход от един живот към друг. Беше гладна. В хладилника имаше кана, наполовина пълна с бяло вино, пълнозърнест хляб и буркан с натурално фъстъчено масло. Хапна малко и си наля чаша вино. През прозореца над мивката се виждаха червеникавите скали, безропотно понасящи ударите на вълните, които се разбиваха в тях. Кучето я побутна с муцуна по глезена и тя му даде малко хляб. Далеч на хоризонта плаваше рибарска лодка. Кучето изяде хляба, отиде при купичката си с вода и пи шумно и дълго. Съни си наля още една чаша вино.

Беше станала ченге една година преди да се омъжи и две години след като баща й беше повишен в началник на регионалната дирекция. Майка й я беше попитала дали не е лесбийка. Съни беше отрекла. Майка й изглеждаше едновременно облекчена и разочарована. Разочарована, помисли си Съни, че няма да може да се прави на мъченица заради предпочитанията на дъщеря си към жените, и облекчена, че няма да й се наложи да направи това усилие. Ами рисуването, беше попитала тя. Съни бе отговорила, че може да съчетава и двете. Ами брак и деца? Съни не беше готова за това. Времето не чакало. Аз съм на двайсет и две, мамо. Спомни си, че се чудеше дали на жената й трябват деца, колкото на рибата — велосипед. Все пак Съни бе запазила тези мисли за себе си. Рибарската лодка на хоризонта се беше придвижила напред. Съни взе чашата с виното, седна на пода до кучето, прегърна коленете си и докато отпиваше, се загледа навън през френския прозорец.

Ричи беше като баща й; знаеше го още преди да започне да посещава психоаналитик. Не говореше много. Беше затворен, спокоен и някак я плашеше. И точно като баща й беше праволинеен — вършеше си работата, без да обръща много внимание на хорските приказки. Всъщност именно това, с което се занимаваше, беше един от основните им проблеми. Той беше в семейния бизнес, а семейният бизнес бяха престъпленията. Той не вършеше престъпления. Съни му повярва, когато й го каза. Въртеше няколко заведения, притежавани от семейството. Но… тя си наля още малко вино от каната. Зад къщата имаше нещо като пролом, който се спускаше чак до океана, и от сблъсъка на вълните в него във въздуха изригваше силна струя водни пръски. Седнала на пода, тя не виждаше океана, а само пръските, ритмично явяващи се над зелената ивица на моравата… Всъщност престъпното му семейство имаше точно толкова значение, колкото и фактът, че баща й беше полицай. Проблемите им бяха много по-сериозни и още в началото на раздялата им тя се бе научила да не се преструва, че всичко опира до игра на стражари и апаши. Чайка с бели гърди и сиви крила се появи в рамката на прозореца, изчезна в пролома и отново се появи, стиснала нещо в човката си; после отлетя. Ричи я обичаше, Съни беше сигурна в това. Фактът, че баща й беше прекарал целия си живот в опити да тикне неговия баща зад решетките, не помогна, но не от това я болеше така. Ричи беше толкова затворен, толкова стабилен, толкова сигурен в развоя на нещата и толкова много приличаше на баща й, че тя чувстваше как се смалява с всяка година от семейния им живот.

— Смалявам се — промълви тя.

Кучето вдигна глава, леко я наклони и наостри големите си уши. Съни отпи от виното.

— Смалявам се, смалявам се, смалявам се.

Приятелката й Джули веднъж й бе казала, че е твърде упорита, за да отстъпи пред каквото и да е. Че е толкова непреклонна, а независимостта й толкова силна, че никой мъж не би могъл да я пречупи в брака. Самата Джули беше психоаналитик, макар, естествено, не и на Съни, и сигурно разбираше от тези неща. Каквото и да се бе случило, след деветгодишна борба те бяха принудени да признаят, че нищо не се е получило. Седнали един срещу друг в ресторанта на скъп хотел, бяха положили началото на раздялата помежду им.

— Искаш ли нещо? — бе я попитал Ричи.

— Нищо.

Той се бе усмихнал леко.

— По дяволите. Ще ти дам двойно повече.

Усмивката й беше по-неуловима от неговата.

— Не мога да започна да се справям сама на твои разноски — бе отвърнала тя.

— Ами кучето?

Бе замълчала, докато се опитваше да прецени колко би могла да понесе.

— Кучето го искам — бе казала накрая. — Можеш да идваш да го виждаш.

Той отново се бе усмихнал бегло.

— Добре. Но то не е свикнало да живее в мизерия. Задръж къщата.

— Не мога да живея в тази къща.

— Продай я. Купи си друга, в която да можеш да живееш.

Беше мълчала дълго, спомни си Съни, беше искала да протегне ръка към Ричи и да му каже „Не говоря сериозно, хайде да се прибираме“. Но знаеше, че не би могла да го направи.

— Това е ужасно — бе казала накрая.

— Да.

И това беше краят.

Рибарската лодка най-сетне се скри от погледа й отвъд хоризонта. Съни вдигна кучето в скута си и запя:

— „Двама скитници тръгват по света. Има да се видят толкова неща…“

Не можеше да си спомни точно думите. Може би не бяха скитници, а мечтатели. Виното й дойде в повече. Кучето усърдно ближеше ръката й и тупаше с опашка по пода. Съни отпи още малко от виното. Трябваше да понамали темпото. Отново запя на кучето.

Искаше да бъде сама и ето, сега беше сама. От друга страна, не искаше да е сама. Разбира се, всъщност не беше съвсем сама. Имаше си съпруг — бивш съпруг, — на когото можеше да се обади. Имаше приятели. Имаше родители и дори противна сестра. Но каквото и да беше това нещо, тази все още неопределена потребност, стиснала душата й с почти физическа сила, то я караше да държи настрана хората, които можеха да попречат на самотата й. Ако загубиш, губиш; ако спечелиш, пак губиш.

— Ти и аз — каза тя на кучето. — Ти и аз срещу света.

Притисна кучето до гърдите си, а то се мъчеше да се извие нагоре и да я близне по ухото. Очите й се замъглиха от сълзи.

Залюля нежно животното, седнала на пода с изпънати крака до каната с вино.

— Май ми стига толкова вино — каза тя на глас и продължи да люлее кучето.