Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (26)

25

Спайк живееше в къща със стаи за гости на втория етаж на Уорън авеню в Саут Енд.

— Мислех, че ти живееш в Саут Енд — каза Милисънт, докато оглеждахме двете стаи с баня, които ни предлагаше Спайк.

— Живея в Южен Бостън — отвърнах аз. — Това е Саут Енд. Две различни места.

В спалнята ми имаше еркерен прозорец с перваз за сядане. Роузи веднага го зае, за да може да гледа надолу към Уорън авеню и да лае по всичко, което се движи.

— Сигурна ли си, че никой не ни е видял да влизаме? — попита Милисънт.

Забелязах, че се върти покрай вътрешните стени на стаята и избягва прозорците. Спалнята й беше в другия край на коридора, но тя стоеше при мен. След престрелката не ме изпускаше от поглед.

— Не съм аматьор — казах. — Никой не ни следеше.

Спайк се качи по стълбите, носейки моя куфар и един сак.

— Какво има тук, по дяволите? — изпъшка той. — Ръчни гранати ли?

— Козметиката и гардеробът ми са в куфара — отговорих. — Сакът е за съседната стая.

Спайк пусна куфара на пода и каза:

— Ела, Милисънт. Ще ти покажа твоята стая.

Тя се поколеба, после го последва по коридора. Хвърли поглед назад, докато излизаше.

— Няма да мърдам оттук — казах аз. — А и вратата е отворена.

След малко Спайк се върна сам.

— Знаеш в какво се забъркваш, нали? — попитах го аз.

— Разбира се — отвърна той. — Излизате на палатка.

— Дано не е така. Надявам се, че успешно се укриваме.

Спайк беше облечен с джинси, фланелка и памучна риза отгоре.

Когато седна на леглото, видях на колана му армейски колт 45-и калибър. Извадих някои дрехи от куфара и ги сложих в най-горното чекмедже на бюрото.

— Момичето е уплашено — каза Спайк.

— Естествено, нали я преследват. Видя ме как убих един от тях.

— По-добре е, отколкото да те види, че не го улучваш.

— Така е. Трябва да кажа на Ричи къде съм.

— Разбира се.

— Трябва да мога да я оставя тук, за да изляза и да разбера кого е поръчала майка й да убият, а също и кой се опитва да я открие.

— Сигурно става дума за едни и същи хора, нали? — попита Спайк.

— Предполагам. Но не можем да я оставяме сама.

— Знам.

— Мразя да моля, а и не се сещам за друг. Не мога да помоля Джули. Прекалено опасно е, а тя си има собствени дела.

— Аз ще я наглеждам — каза Спайк. — Но от време на време трябва и да работя, макар и не много усилено. Може би ще се наложи да извикаш Ричи да ме сменя.

— Не искам…

— Не искаш да го молиш за нищо — довърши Спайк. — Знам. Но сега не можеш да си позволиш този лукс.

— Вече съм го молила няколко пъти — казах.

Милисънт излезе от стаята си, прекоси коридора, застана на прага и не каза нищо. Роузи започна да ръмжи, да вие, да лае и да подскача върху перваза на прозореца. Милисънт сякаш се опита да потъне в стената до вратата. Спайк и аз погледнахме навън през прозореца. Долу се разхождаше един йоркширски териер.

— Плъх на каишка — отбеляза Спайк.

— Какво? — попита Милисънт.

— Куче е — казах аз. — Роузи лае по всички деца и по повечето кучета. По-добре е да свикнеш с това.

— Искаш ли нещо за обяд? — попита Спайк.

— Какво? — каза Милисънт.

— Пилешко или троен сандвич с омар?

— Какво?

— Хайде ела с мен долу — каза той. — Ще си поръчаш каквото искаш.

— Ти можеш ли да готвиш такива неща?

— Разбира се, че мога да готвя такива неща, нали съм гей.

— Не знаех, че си гей.

— Такъв съм. Така че съм неуязвим за прелестите ти.

— Никога не съм се запознавала с гей.

— Ами, ами — каза Спайк. — Просто не си разбрала.

Милисънт изглеждаше смутена. Не разбрах дали защото ме оставяше, или защото излизаше с хомосексуалист.

— Хайде, Мил — обади се Спайк. — Имаш късмет, че попадна тук. Не пропилявай този шанс. Най-доброто, което Съни може да направи с тенджерата, е да я прибере в шкафа.

— Тръгвай — подканих я аз. — Може би той ще ти даде урок по готварство.

Милисънт го изгледа със съмнение, но тръгна с него. Чула да се говори за храна, Роузи скочи от перваза и ги последва. Аз отидох до леглото, седнах отгоре и се обадих на Ричи.