Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (21)

20

Роузи и Милисънт бяха с Ричи. Не знаех къде са. А аз седях на маса за четирима със Спайк и гледах новия кабаретен номер, който бе съчинил за заведението.

— Странно — казах на Спайк. — Не мога да живея с Ричи, но мога да му се доверя дори да гледа Роузи.

Спайк наблюдаваше шоуто твърде съсредоточено, така че само кимна. Нямах нищо против: забележката, така или иначе, се отнасяше колкото за него, толкова и за мен самата. Докато мислех за това, а Спайк мислеше за кабарето си, влезе Дон Брадли и седна при нас. Кабаретните певци започнаха да пеят песни от Втората световна.

— Здрасти, Съни — каза Дон. — Опитвах се да те открия.

— Знам.

— „… да славим Бога и да предадем снарядите…“

— Май накрая се поотнесох, така че не си спомням как точно се разделихме.

— Но аз помня.

— Надявам се, че не съм излязъл от контрол — ухили се той. — Понякога съм неудържим.

— Дон, моля те — прекъснах го. — Страхувам се, че просто не сме един за друг. Да оставим нещата както са.

— По дяволите, Съни, според мен прекарахме добре.

Дон беше повишил глас. Беше достатъчно, за да наруши концентрацията на Спайк върху кабаретния номер. Знаех, че Спайк мрази такива неща. Той погледна Дон.

— Дон — започнах, — ти прекара цялата вечер, говорейки само за себе си, докато се напи така, че трябваше почти да те нося до дома ти, където се опита да ме изнасилиш.

— На мен не ми се видя точно така, Съни.

Спайк се беше полуобърнал към нас, подпрял лакът на масата и брадичка на лакътя си, с лице съвсем близо до това на Дон, и слушаше внимателно. Когато говорех, погледът на Спайк се обръщаше към мен, но лицето му оставаше близо до Дон.

— Не искам да спорим. Предпочитам просто да не излизам повече с теб — казах на Дон.

— Не приемам „не“ за отговор — каза той.

Близостта на Спайк започваше да го изнервя. Погледна към него.

— „… с всеки друг, но не и с мен, с всеки друг…“

— Извинете? — каза Дон.

— Разбира се — каза Спайк.

— Искам да кажа, извинете, защо се намесвате в разговора ни?

— Понякога правя такива работи — отвърна Спайк.

— Да, но на мен това не ми харесва.

Гласът му беше остър. Не беше свикнал да му се опъват.

— Хомофобия — каза Спайк.

— Моля?

— Аз съм очарователен хомосексуалист, а вие ми се карате без видима причина. Според мен това е хомофобия.

— Дори не знаех, че сте гей.

— За бога, какво трябваше да направя според вас? Да седна в скута ви ли?

— Разбира се, че не.

— Това е явна хомофобия — отсече Спайк. — Съни?

Усмихнах се, но не казах нищо.

— „… буби, буби, буби, здравей, Джак…“

— Видя ли — каза Спайк.

— Що просто не се чупиш? — каза Дон.

— Съни ви обясни, че не ви харесва и не иска да излиза с вас. Сметнах за важно да ви кажа, че и аз се чувствам по същия начин.

— Какво?

— Стой по-далеч от Съни — каза Спайк.

А после Спайк направи това, което винаги правеше. Не знам как го правеше. Нещо ставаше в очите му и каквото и да беше, то се виждаше и изведнъж у Спайк нямаше вече нищо забавно.

Дон го видя и се стресна.

— Заплашваш ме — каза той най-сетне.

— Така е — отвърна Спайк. — Представи си как ще се изложиш, ако трябва да обясняваш на момчетата във фитнес клуба, че някакъв хомосексуалист ти е сменил физиономията.

Дон не помръдна. И по-големи мъже от него са се плашили от Спайк, но той не искаше да отстъпи в мое присъствие.

— „… спомни си Пърл Харбър, докато маршируваме към врага…“

— Дон — казах. — Между нас двамата няма нищо.

— Не ме е страх от него — каза Дон.

— А трябва — отвърнах. — По-добре си тръгвай. Тук няма нищо за теб.

Дон остана на мястото си още няколко секунди, после стана.

— Добре, но само защото ти ме накара, Съни.

— Естествено — казах. — Разбирам. Съжалявам, че не се получи.

Дон кимна.

— Довиждане, Съни.

— Довиждане, Дон.

За да спаси самоуважението си, той изгледа твърдо Спайк. Спайк му се усмихна. Дон се обърна и сковано излезе от ресторанта.

— Можех и сама да го разкарам — казах на Спайк.

— Естествено. Но както се казва в стария виц, благодари на бога, че не ти се наложи.