Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (27)

26

Бях в полицейското управление в Шести район, зона „С“, на Бродуей, и разговарях с Брайън Кели на бюрото му в стаята на детективите. Беше съвременна полицейска стая, тоест претъпкана, разхвърляна и боядисана в грозен цвят. И сред всичко това седеше Брайън, чист и спретнат, гладко избръснат и ухаещ на хубав парфюм.

— Всички са съгласни, че това е ясен случай на самозащита. Никой няма да повдига обвинения — каза той.

— Освен това един от тях ритна кучето ми.

— Той си получи заслуженото — каза Брайън. — Почисти ли пушката?

— Да.

— Нали знаеш, че ако не ги почистиш, цевите се запушват.

— Знам.

— Десетка, нали?

— Ако тежиш петдесет и два килограма, гледаш да имаш повечко огнестрелна мощ подръка — отвърнах.

Зъбите на Брайън бяха равни и много бели, а очите му — много сини. Ръцете му изглеждаха силни. Беше облечен в бяла риза с разкопчана яка, черна плетена вратовръзка и сако от туид на „Харис“. Кимна.

— Ако тежиш петдесет и два килограма, чудно как откатът не те е повалил на земята.

— Стъпила съм здраво на земята — отвърнах.

Той се усмихна.

— Тери Ний е работил най-вече в бандата на Бъко Мийхан.

— Каква е специалността на Бъко?

— Отвличане на камиони, наркотици, изнудване.

— Кажи ми за изнудването.

— Предимно дребни търговци — кръчми, магазини за хранителни стоки и алкохол. Плати си, иначе ще ти потрошим магазина или клиентите, или теб самия. Тери Ний е бил по потрошаването.

— Значи не е главният играч.

— Бъко ли? Не, в никакъв случай. Дребна риба е.

— Тери работил ли е на свободна практика?

— Разбира се. В Бостън организираната престъпност не съществува като термин. Има някои сдружения, но не са солидни, най-вече на етнически принцип. Ирландците се държат помежду си, индийците също. Но всичко живо работи на свободна практика.

— Значи не е задължително точно Бъко Мийхан да е изпратил Тери Ний и Майк вкъщи.

— Не.

— А Майк какво казва?

— Че не знае нищо. Тери го накарал да дойде с него и да си носи пистолета. Твърди, че трябвало да вземат някакво момиче. Дори не знаел как се казваш.

— Вярваш ли му? — попитах.

— Не мога да измъкна нищо от него. Обвинили сме го в опит за убийство. Казах му, че ако ни каже кой го е пратил, ще получи много по-лека присъда.

— А той поддържа версията си.

— Аха.

— Което значи, че или е вярна, или този, който ги е изпратил, е прекалено страшен, за да го издаде.

— Да.

— Имаш ли някаква теория?

— Склонен съм да мисля, че ни казва всичко, което знае. Очаква го сериозна присъда. Според мен би издал и Ал Капоне, ако това ще му помогне да отърве кожата.

— Вече говорил ли си с Бъко Мийхан?

— Не още. Искаш ли да дойдеш с мен?

Погледнах часовника си. Десет и половина. Трябваше да се прибера вкъщи до четири, когато Спайк отиваше на работа.

— Добре — казах аз.

 

 

Разговаряхме с Бъко Мийхан в единия край на барплота в „Дънкин Донътс“ срещу Асембли Скуеър в Съмървил.

— Понички „Бостън крем“ — каза Бъко. — Най-добрите са. Погледнах поничките му с шоколадова глазура и реших да си взема една от обикновените и кафе. Брайън си поръча само кафе.

— Ще загубиш — каза Бъко.

— Свикнал съм — отвърна Брайън. — Бъко Мийхан, Съни Рандъл.

— Здрасти, как си?

— Добре — казах.

Бъко беше дебел здравеняк. Твърда сланина, би казал баща ми. Очевидно беше силен, но вратът му се губеше в гънки тлъстина. Беше облечен в яке на „Пейтриътс“ върху сива къса фланела, под която се показваше шкембето му. В заведението нямаше никой освен нас и няколко души, които купуваха понички за вкъщи. Една мексиканка на средна възраст вземаше поръчките им.

— За какво съм ти потрябвал днес, Брайън?

— Двама от твоите хора са се забъркали в нещо.

— Кои са?

— Тери Ний и Майк Лиъри.

Бъко вдигна рамене. Това не означаваше, че ги познава. Но не значеше и обратното. Хората, които цял живот си имат вземане-даване с полицията, се научават, ако не са глупави, че трябва да разберат какво знае ченгето, преди да признаят каквото и да е.

— В какво са се забъркали?

— Опит за убийство.

— Нищо не знам за това — каза Бъко.

Разчупи една от поничките си на две. Беше с крем. Отхапа и изтри устата си със салфетка.

— Мислех, че Тери е от твоята банда — каза Брайън.

— Нямам никаква банда.

— Познаваш ли Тери? — попитах.

— Виждал съм го.

— А Майк Лиъри?

— Не го познавам — каза Бъко.

— Тери работи ли с някой друг, освен с теб? — попита Брайън.

— По дяволите, Брайън, откъде да знам? Тери е добро момче. Има много приятели.

— Опитал се да влезе с взлом в една къща във Форт Пойнт — каза Брайън. — И собственикът го застрелял.

— Тери?

— Аха.

— Мъртъв ли е?

— Аха.

— Тери е яко момче.

— Вече не — казах.

— Кой го е гръмнал?

— Няма значение — каза Брайън.

— Проникване с взлом?

— Отишъл е там с определена цел — обадих се. — Ако не си го изпратил ти, може би ще се досетиш кой го е направил.

— Да се досетя ли? Господи, Съни, аз съм прекалено тъп, за да се досетя. Какво казва другият?

— Че ти си ги пратил — каза Брайън.

— Лъжлив гадняр — възмути се Бъко. — Дори не го познавам. Бог ми е свидетел, че нямам никаква работа във Форт Пойнт. Не ходя по-далеч от Лешмиър Скуеър.

— Да не би да е правел услуга на някого? — попита Брайън.

— Нищичко не знам за това, Брайън. Кълна се в майка си. Ако Тери ходи да разбива къщи във Форт Пойнт, аз нямам нищо общо с това. И не ми пука какви лъжи ти дрънка за мен някакъв си тип.

— Че защо ще лъже? — попитах.

— Опитва се да ви изпързаля — отвърна Бъко. — Знаеш правилата на тая шибана игра, Съни. Ще ви каже това, което искате да чуете.

— Може би ще го повтори и в съда, Бъко.

Той разпери ръце.

— Какво да ви кажа. Нямам нищо общо с тая работа с Тери и другия идиот.

Брайън кимна.

— Колко пъти си бил на топло? — попитах го аз.

Бъко вдигна два пръста.

— Три ще бъде нещастното ти число — казах аз.

Той сви рамене и отново вдигна ръце. Двамата с Брайън станахме. Брайън даде на Бъко визитната си картичка.

— Ако научиш нещо, с което да облекчиш положението си, завърти една шайба.

— Благодаря за кафето — добавих аз.

Когато отново се качихме в колата на Брайън, отбелязах:

— Майк не ти е казвал, че Бъко го е пратил.

— Излъгах — каза Брайън.

— Заради тази лъжа Майк може да пострада от Бъко.

— Колко жалко — каза той. — Вярваш ли на Бъко?

— Все пак се закле в майка си, нали?

— А, да, забравих.

Погледна часовника си.

— Тази поничка стигна ли ти, или можеш да хапнеш и нещо за обяд?

— Мога да хапна нещо за обяд — отвърнах аз.

— Добре.