Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (13)

12

Едно от нещата, които бях научила за Джули през времето, което беше изминало от първата ни година в колежа, когато живеехме в една стая, беше, че като професионалист тя има репутацията на добър и мъдър съветник, а като личност е истеричка. Точно това винаги ми беше харесвало у нея може би поради собствения ми противоречив характер. Истерията й се прояви с пълна сила на шестия рожден ден на сина й Майкъл, на който бяхме поканени и ние с Роузи въпреки нежеланието си. Двете бяхме каймакът на присъстващите.

Останалите гости бяха пет деца, най-голямото на шест години, дебело облечени, тъй като наистина беше много студено за градинско увеселение, но Майкъл беше поискал пони за рождения си ден. Освен тях имаше две майки, не по-малко истерични от Джули, едно отегчено пони и някакъв тип, облечен като клоун, който разхождаше понито насам-натам.

Бяхме на моравата пред къщата на Джули в изискано предградие. Имаше масичка, върху която с тиксо беше залепена жълта хартиена покривка. Вятърът издуваше висящите краища. Върху масичката имаше около една трета от шоколадова торта и кутия с полуразтопен ванилов сладолед. Няколко деца, включително и Майкъл, се страхуваха от понито. Майкъл се страхуваше и от клоуна.

— Кой иска да поязди? — попита Джули.

Мрачната жизнерадост, която изцеждаше от себе си, извисяваше гласа й до неподозирани регистри. Роузи седеше в скута ми. И тя подобно на мен не обичаше малки деца, но го показваше по-явно. Момиченце в розова рокличка се приближи и я бодна с пръст в ребрата. Роузи изръмжа. Момиченцето веднага отиде при Джули.

— Това куче иска да ме ухапе — съобщи то.

Джули се усмихна налудничаво.

— Добро кученце. Роузи е добро кученце.

— И аз искам да я ухапя — казах на Джули. — Къде е Майкъл старши?

— Навън с другите двама. Това е денят на Майки.

— И то какъв ден — казах аз.

Джули изкриви устните си в някакво подобие на усмивка и бързо поклати глава. Понито се изходи на моравата и тя ме остави, за да отиде да почисти.

Едно момченце, което очевидно не беше схванало предназначението на шоколадовата торта и я беше размазало по лицето си, се доближи заедно с момиченцето, по което Роузи беше изръмжала. Момиченцето остана зад него.

— Това куче хапе ли? — попита момченцето.

— Да — отвърнах.

— Лошо куче.

— Не е нито лошо, нито добро — обясних аз. — Просто е куче.

— Аха!

Усетих как козината на гърба на Роузи се изправя. Преценката й беше безупречна. Джули се появи на вратата на гаража с гребло за сняг и найлонов плик.

— А, вижте майката на Майкъл — посочих я. — Може би ще й помогнете с греблото.

И двете деца изпищяха ужасени от идеята да ринат изпражненията на понито. Но отидоха да позяпат.

Мъжът в костюм на клоун се обади:

— Хайде, деца, кой иска да поязди понито Пип?

Децата се отдръпнаха. Една от майките се опита да качи сина си върху понито, но той така се разрита, че тя се отказа. Джули пусна изпражненията на понито в зеления найлонов плик и го отнесе в гаража. Мъжът в клоунския костюм се наведе към Майкъл и му заговори с клоунски глас:

— Какво ще кажете рожденикът да поязди пръв.

— Не прави това — обадих се аз.

Беше твърде късно. Клоунът вдигна Майкъл на ръце и го сложи върху понито. Майкъл се озова върху животното, от което се страхуваше, благодарение на клоуна, от когото се страхуваше още повече. И изпищя. Гласът му уплаши понито и то подскочи, което подразни Роузи и тя се разлая. Пуснах я на земята, задържах каишката й с лявата си ръка, пристъпих отстрани към понито, което вяло риташе земята със задните си крака, и поех Майкъл с дясната ръка. Джули изскочи от гаража и се затича през моравата към нас. Майкъл пищеше, плачеше и се опитваше да ме ритне. Роузи вече лаеше с пълна сила по понито, като опъваше каишката с петнайсетте килограма на едва удържана ярост. Джули грабна Майкъл от мен и го прегърна.

— Какво стана, миличък? Какво стана, мама е тук, какво стана?

Майкъл зарева още по-силно, притиснат в прегръдката на майка си. Мъжът в клоунския костюм явно нямаше добра преценка за нещата, защото се наведе към Майкъл и му заговори с клоунския си глас:

— Какво стана? Да не се уплаши от стария мистър Бабълс?

— По-добре мистър Бабълс да се разкара за малко — казах аз.

Джули ме погледна над рамото на Майкъл.

— Какво стана?

— Мистър Бабълс качи Майкъл на понито.

Джули се вторачи в мен, притискайки Майкъл към себе си и потупвайки го по гърба. Роузи продължаваше да лае по Пип.

— Мистър Бабълс?

— Клоунът — обясних аз.

— Той ли качи Майкъл на коня?

— Да — отвърнах аз. — На понито Пип.

Джули бавно се обърна към мистър Бабълс.

— Тъп гадняр — каза тя.

— Хубав език за пред деца — каза мистър Бабълс.

— Майната им на децата — продължи Джули. — Взимай си шибаното пони и се омитай оттук.

— Хей, госпожо, вие ме наехте.

— Изчезвай! — почти изпищя тя. — Измитай се!

Хванах мистър Бабълс за ръката и го отведох настрани. Понито Пип вървеше след него и не обръщаше внимание на Роузи, чийто лай беше преминал в тихо, но непрекъснато ръмжене.

— Дължи ли ви някакви пари? — попитах го аз.

— Няма право да ми говори така.

— Сигурен съм, че Пип е бил шокиран. Платиха ли ви?

— Да.

— Добре тогава, приятелче — казах аз, имитирайки клоунския му глас. — Значи е време двамцата с Пип да си хванете пътя.

Искаше да каже нещо саркастично, но това не е никак лесно, когато си облечен в клоунски костюм под наем, и той го съзнаваше. Отказа се и поведе Пип обратно към камиона си.

Когато оставих Роузи на предната седалка на колата и се върнах, празненството беше свършило. Една от майките обясняваше на Джули, че Майкъл просто е преуморен, че всички много са се забавлявали и са благодарни за поканата. Джули беше успяла да откъсне Майкъл от себе си дотолкова, че да се изправи и да се сбогува, но той остана здраво вкопчен в крака й. Последва събиране на децата, поставяне на коланите в колите, затръшване на врати и след малко на моравата останахме само Майкъл, аз и Джули. Отидох до гаража, взех една кофа за боклук и се върнах, за да събера остатъците от тортата, сладоледа и картонените чинии. Джули седна на един от сгъваемите столове, който се килна настрани върху неравната ливада, и заплака.

— Не те обвинявам — обадих се аз.

Плачът премина в ридание.

— Не обичаш празненствата, нали? — попитах Майкъл.

Той ме гледаше мълчаливо.

— Аз винаги съм ги мразела — казах аз.

— Не мога да се справя — каза Джули. — Дяволски се старая, но нищо не излиза.

Майкъл беше спрял да плаче. Стоеше притихнал до майка си.

— Никой не може — казах. — Вината не е твоя, нито на Майкъл. Просто така се получава.

— Другите хора успяват поне едно празненство да направят — каза Джули.

— Но не са много. А освен това сигурно не би искала да размениш способностите, които имаш, за уменията на един добър организатор на тържества.

— Просто исках да му направя рожден ден като на другите деца.

Майкъл продължаваше да мълчи.

— В ентусиазма си да се самообвиняваш внимавай да не хвърлиш вина върху някой друг — казах аз.

Джули вдигна очи, погледна ме и се обърна към Майкъл. После го прегърна, като говореше и хлипаше едновременно.

— Обичам те, миличък — повтаряше със задавен от сълзите глас. — Мама те обича.

Виждах лицето на Майкъл над рамото й. Нямаше вид, че напълно й вярва.