Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (30)

29

Отново седях с Бъко Мийхан, но този път и Ричи беше с мен. Бяхме в някакъв ресторант до Ръдърфорд авеню, известен с пържолите си. Бъко вече ядеше. А ние с Ричи пиехме кафе.

— Наистина ли са толкова вкусни? — попитах Бъко.

Бъко отпи от бирата си.

— Страхотни са — каза. — Трябва да ги опиташ.

— Не днес.

— Как е семейството? — попита той Ричи.

— Добре са — каза Ричи.

— Баща ти?

Ричи кимна.

— Чичо ти?

— Всъщност имам петима чичовци, както знаеш — отвърна той. — Всичките са добре.

— Хубаво — каза Бъко. — Радвам се да го чуя.

— Чичо ми Ърни питаше за теб онзи ден — каза Ричи.

— Така ли? И какво?

— Питаше ме какво мисля за теб.

— Защо иска да знае?

Ричи сви рамене.

— Знаеш го Ърни. Не говори много. Просто поиска мнението ми за теб.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че нямам кой знае какво мнение. Общо взето, единственото, което съм чувал за теб, е, че си говорил със Съни и не си бил особено услужлив.

— Със Съни? С нея? — Бъко кимна към мен.

— Да.

— Не знаех, че ти е приятелка, Ричи.

— Сега знаеш.

Никога не можах да разбера как Ричи успява да вложи толкова заплаха в думите си. Беше спокоен, почти както винаги. Говореше тихо. С безизразно лице.

— Тя беше с ченге, Рич.

— Аха.

— Исках да помогна. Просто не разполагах с нужните отговори.

— Аха.

Бъко ме погледна. Усмихнах се очарователно. Като Мег Райън например.

— Чудех се, дали имаш някаква представа защо Тери Ний се появи на вратата ми с пистолет? — попитах аз.

— Както ти казах…

— Бъко — обади се Ричи.

— Честен кръст, Ричи, нямам никаква представа.

— Бъко — повтори Ричи.

— Никаква.

— Представи си, че аз те питам, Бък.

— Разбирам те, Ричи, но нищо не знам.

— Помисли си какво ще трябва да кажа на чичо Ърни, когато ме попита за теб.

— Ако знаех защо Ърни пита…

Ричи замълча. Аз отново се усмихнах като Мег Райън. Бъко беше спрял да яде пържолите. Мина една сервитьорка и ни доля кафе. Добавих подсладител и мляко в чашата си. Ричи си сипа сметана и захар.

— Представи си го така — каза Ричи. — Питам те кой е изпратил Тери Ний, за да се опита да убие жена ми.

— Жена ти ли?

— Бившата — допълних аз.

— Освен това Тери е ритнал кучето ми — продължи Ричи. — И аз, естествено, искам да разбера защо се е случило това. А знам, че Тери е работил с теб.

— Не съм го изпратил аз, Ричи, кълна се в бога.

— Сигурен съм, че не си ти, Бъко, но може да си го дал на заем на някого и аз ще разбера на кого.

— Тя и без това ти е бивша, нали? — каза Бъко. — Ей сега не каза ли точно това?

Ричи се наведе над масата и сложи ръката си върху ръката на Бъко.

— Тя е от фамилията — каза. — Като баща ми, чичовците ми, братята ми и аз самия.

Нямаше вид, че го стиска, но Бъко явно не можеше да си измъкне ръката.

— Дал си Тери Ний на заем на някого, нали? — попита тихо Ричи.

Бъко мълчеше. Знаех защо. Опитваше се да реши кого предпочита да ядоса. Семейството на Ричи или човека, който беше изпратил Тери Ний. Огледа се.

— Заклеваш ли се, че няма да му кажеш откъде си научил? — попита той най-сетне.

Дяволът, който стиска ръката ти, е за предпочитане пред дявола, който не е наоколо.

— Имаш думата ми — каза Ричи.

— И моята — обадих се.

— Кейтъл Крейгън — каза Бъко.

Погледнах Ричи. Той сви рамене.

— Кой е Кейтъл Крейгън? — попитах.

— Един тип — каза Бъко.

Отворих уста. Ричи кимна толкова незабележимо, че със сигурност само аз го видях. Зачакахме.

— Кейтъл представлява някои хора — продължи Бъко. — Не знам кои са. Но той дойде при мен, а аз му дължа услуга и каза, че му трябва човек за лека физическа работа, нищо особено, за сплашване на две женски. А аз му казах, че ще го свържа с Тери, той се съгласи и аз го свързах.

Бъко се облегна с облекчение, все едно току-що беше казал три пъти „Аве Мария“ и беше извършил някакво добро дело като проява на разкаяние.

— Къде да намерим Кейтъл? — попита Ричи.

— Навърта се наоколо — каза Бъко. — Нали се сещаш?

— Можеш ли да ме свържеш с него? — попитах аз.

Бъко поклати глава.

— Знаеш ли за кого работи?

Бъко поклати глава.

— Но те е страх от тях?

— Нищо не знам за тях — каза Бъко. — Страх ме е от Кейтъл.

— Как изглежда?

— Набит — отвърна той. — Като мен, малко по-нисък, със сива коса. Има ръце на зидар. Странен глас.

— Какво му е странното?

— Не знам точно. Някак много плътен.

Ричи махна ръката си от ръката на Бъко.

— Чичо Ърни ще се зарадва, като разбере, че си ни помогнал.

— Предай му много поздрави — каза Бъко. — И на баща си.

— Разбира се.

Станахме. Ричи остави една стодоларова банкнота на масата.

— Не, не, Ричи — възрази Бъко. — Аз ще платя.

Ричи ме хвана за ръка и двамата излязохме, без да кажем нищо.

— Някога чувал ли си за Кейтъл Крейгън? — попитах го в колата.

— Не.

Пресичахме моста Чарлстаун.

— Какво е това име Кейтъл? — попитах.

— Ирландско. По време на безредиците имаше някакъв Кейтъл Бруга.

— Откъде знаещ? — попитах.

— Прочетох една книга.

— Виж ти — казах. — Браво на теб.

И двамата се разсмяхме, докато подминавахме Флийт Сентър и Ричи зави надясно към Козуей стрийт.