Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (15)

14

Милисънт седеше в най-отдалечения край на седалката, опитвайки се да изглежда колкото се може по-малка и смирена.

— Сега всичко е наред — казах аз.

Минахме през Копли Скуеър и Стюарт стрийт и завихме наляво по Баркли. Пред старото полицейско управление бяха паркирани две патрулни коли. По улицата нямаше жива душа. Нямаше и движение. Живачните улични лампи придаваха на всичко леко сюрреалистичен вид.

— Искаш ли да си поговорим?

— За какво? — Милисънт говореше тихо и враждебно. Явно не се смяташе за спасена.

— За причината, поради която си избягала.

Тя поклати глава. Прекосихме Комънуелт авеню. На Бек Бей беше спокойно. Тук уличното осветление беше по-приглушено и се процеждаше през голите клони на дърветата. Самотен скитник спеше в купчина дрехи на една от пейките в търговския център. Милисънт мълчеше и гледаше право пред себе си през стъклото. Лицето й беше тясно, с някаква острота в чертите. Очите й бяха черни или поне изглеждаха такива на оскъдната светлина. Може би щеше да стане красива. А може би не. Вероятно това щеше да зависи от начина й на живот.

— Харесваш Фараона Фокс повече от родителите си — отбелязах.

— Той се грижи за мен — отговори тя.

— Колкото фирмата „Колгейт“ се интересува от пастата за зъби.

— Тоест?

— Той те продава.

Тя поклати глава.

— Загрижен е за мен.

— Той е сводник, Милисънт. Интересуват го парите.

— Не го познаваш.

Тя се сви още повече на седалката, истинско олицетворение на упоритостта, прегърнала коленете си с ръце, вторачена право напред, със затворено в себе си малко остро лице. Беше като онези звезди, които избухват отвътре и стават толкова плътни, че от тях не излиза никаква светлина. Излязох на Стороу Драйв от Бийкън стрийт и поех на запад, а реката остана от дясната ни страна. На другия бряг големите административни сгради в Ийст Кеймбридж разплискваха светлините си по черната водна повърхност.

И двете мълчахме, докато карах покрай реката. Милисънт проговори едва когато отминахме сградата на Бостънския университет.

— Вкъщи ли ме караш?

— Не знам.

Изминахме още известно разстояние в мълчание. След моста на Уестърн авеню тя отново се обади:

— Как така не знаеш?

— Трябва да разбера от какво си избягала, преди да те върна обратно там.

— Че теб какво ти пука?

— Може би си е струвало да избягаш.

— Защо просто не свършиш работата, за която са ти платили, и не престанеш да се преструваш?

— Защото не искам — отговорих.

Стороу Драйв беше преминала в Солджърс Фийлд Роуд. Така и не бях видяла къде точно. Минахме покрай Харвард Бизнес Скул и моста Ларс Андерсън. Завих наляво на светофара, като следвах завоя на реката, и влязох в крайбрежния парк. Спрях близо до водата и изключих фаровете. Оставих двигателя да работи заради отоплението.

В три часа сутринта в края на септември беше студено, а Милисънт беше облечена в къси панталонки и фланелка без ръкави. Дадох й якето си. Взе го без коментар и се загърна в него.

— Защо спряхме? — попита тя.

Определено ставаше разговорлива.

— За да си поприказваме.

— Ох, моля те.

Замълчах. Реката пред нас беше черна и неподвижна. Изобщо не създаваше впечатление, че тече непрестанно покрай нас на изток.

— Защо избяга? — попитах я отново.

— Не се разбирам с родителите си.

— Защо не?

— Защото са гадни.

Кимнах.

— И не ти липсват.

— Не.

— Ами училището?

— Мразя го.

Отново кимнах.

— И аз никога не съм го обичала особено. Някой от училището липсва ли ти?

— Не.

— А някой изобщо липсва ли ти?

— Не.

— А дали ти липсваш на някого?

Милисънт не отговори.

— Как мислиш? — попитах.

— За кое?

— Мислиш ли, че има някой, на когото да липсваш?

— Откъде да знам? Родителите ми са те наели да ме намериш.

— Според теб означава ли това, че им липсваш?

Отново замълча. Но този път беше различно. Сега мислеше по въпроса.

— Не — отвърна тя най-сетне. — Означава само, че се притесняват какво ще си помислят съседите.

— Може би — рекох аз. — Харесваш ли единия повече от другия?

— Не.

— А единият да ти е по-неприятен от другия?

— Не. Мразя ги и двамата.

— Защо?

— Нали ти казах. Гадни са.

— Дай ми пример.

— Майка ми се чука с всички — каза Милисънт.

Погледна ме с крайчеца на окото, за да провери как ще приема тази новина.

— Сигурно е трудно да го възприеме човек — казах аз.

— Не мислиш ли, че това е гадно?

— Може би — отговорих. — Ти защо мислиш, че е гадно?

— Ами, за бога, омъжена жена, на нейната възраст?

— Откъде го знаеш?

— Знам го.

— Как?

— Понякога я засичам, когато се прибира вкъщи. Тя е като пияна. Гримът й е размазан. Дрехите й са измачкани.

— Всеки би се досетил. А баща ти как реагира?

Милисънт се изсмя грубо и невесело.

— Прави се, че нищо не е станало.

— Може би е прав.

Милисънт поклати глава. Сега вече искаше да ми разкаже. Нищо не стимулира разговора по-добре от възможността да се оплачеш.

— Не е така. Намерих снимки.

— Майка ти с други мъже?

— Да.

— Кой ги е снимал?

Замълча. Бях сигурна, че не се е замисляла за това.

— Мисля, че сами са се снимали.

— В сексуални пози.

— И още как — каза Милисънт.

— Как ги намери?

— Тършувах в стаята й.

Кимнах.

— Майка ти си има собствена стая?

— Да. Това също е малко гадно.

Свих рамене.

— Баща ти знае ли за снимките?

— Оставих ги така, че да ги намери.

— И какво?

— Следващия път, когато погледнах, ги нямаше. Но така и не каза нищо.

— Може би е казал нещо на майка ти.

— Не е.

— Защо мислиш така?

Милисънт ме погледна презрително. Презрителните погледи на едно петнайсетгодишно момиче са най-презрителното нещо на света.

— Защото го е страх от нея.

— Защо?

— По дяволите, задаваш много въпроси.

— Така е. Защо го е страх от нея?

— Не знам, просто го е страх.

— Може да я обича и се страхува, че ако я вбеси, тя няма да го обича повече.

— А според теб той не кръшка ли? — попита ме Милисънт.

Говореше с тона на човек, който упорито се опитва да обясни нещо на пълен идиот.

— Предполагам — казах. — Кръшка ли?

— И още как.

— Това не означава, че не я обича.

— Как може да обичаш някого и да се чукаш с много други?

— Не знам. Но знам, че някои го правят.

— Ти омъжена ли си?

— Разведена.

— Че коя си ти, та да ми говориш?

Не говорех аз. Тя говореше. Усмихнах й се.

— Соня Дж. Рандъл.

— Малкото ти име е Соня?

— Да.

— Тъпо е. А какво е „Дж.“?

— Джоан. Защо избяга от къщи?

— Казах ти, родителите ми са гадни.

— Но ти отдавна мислиш така за тях, Милисънт. Защо избяга точно сега?

Погледна настрани и поклати глава.

— Трябва да има някаква причина.

Тя продължаваше да отбягва погледа ми.

— Писна ми — отговори. — Това е причината.

Лъжеше и аз го знаех, а и тя вероятно знаеше, че знам, но вече нямаше накъде. Вече я бях притиснала максимално. Дори може би малко повече.

— Ако се сетиш за друга причина, ще ми бъде приятно да я чуя. Милисънт не каза нищо. Известно време се взирахме в реката.

Най-сетне, без да ме гледа, тя каза:

— Няма да остана вкъщи.

— Предпочиташ секса с непознати?

— Ако си дрогирана, не ти прави такова впечатление.

Погледах още малко реката. Черната вода течеше леко към пристанището, както беше текла и през 1630 година. Само дето тогава сигурно е ставала за пиене.

— Хайде да направим компромис — предложих. — Известно време няма да спиш с непознати, а аз няма да те водя насила вкъщи.

Тя помисли върху това.

— И къде ще живея?

— При мен.