Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (51)

50

В Музея на изящните изкуства имаше изложба на стари холандски майстори и допускайки, че убийците на Крейгън едва ли се мяркат там, заведох Милисънт, за да я разгледа.

— Защо искаш да гледам вятърни мелници, крави и странно облечени хора? — попита тя.

— Не знам — отвърнах й аз.

— Искам да кажа, ти защо го правиш? А другите хора?

— Обичам да ги гледам — отвърнах аз.

— Защо? Виж портрета на тази жена, защо да е по-добър от снимка?

Беше картина на Вермеер.

— И аз понякога обичам да гледам снимки — отвърнах аз.

— Разбираш какво искам да кажа.

— Да, така е. За момент пробвах да направя номера на възрастните. Да избегна въпроса, като се правя на много мъдра.

Милисънт се усмихна.

— На мен не ми прозвуча много мъдра.

— Но успешно отбегнах въпроса.

— Защото не знаеш отговора ли?

Засмях се.

— Познаваш ги възрастните, а?

Милисънт усети преимуществото си и продължи:

— Та защо харесваш тези неща? Защото така трябва?

— Не, отдавна не върша нищо само по задължение. Този портрет ми харесва. Харесва ми светлината в него. Харесва ми спокойствието и начина на изображение, постигнатото пълно равновесие — пространството и сдържаността. Харесва ми изражението на женското лице, детайлите в стаята.

— Всичко това може да се види и в снимката.

— Да, но не и тази жена — казах аз. — Картината е рисувана през седемнайсети век, тогава не е имало фотография.

— Значи това са им били снимките.

— Точно така. Единственият начин да запазят нещо във времето, така да се каже.

— Дори не знам какво означава това.

— Ами една от причините да гледаш разни неща е да научиш какво означават.

— Не ми трябва да харесвам нещо насила.

— Да, така е — казах аз. — Но може би е по-добре да реагираш на основата на знанието, а не на невежеството.

— Какво значение има? Дали ми харесва, или не?

— Колкото повече неща харесваш, толкова повече възможности ще имаш да бъдеш щастлива.

Вече бяхме седнали на малка пейка и толкова се бяхме увлекли в разговора, че бяхме престанали да разглеждаме картините.

— Добре — каза Милисънт. — Точно затова те попитах. Защо трябва да харесвам тази картина?

— Не става въпрос за задължение. Доставя ми удоволствие майсторството на Вермеер. Но ако с теб не е така, първо я разгледай внимателно и едва тогава кажи, че не ти харесва.

— Е, ти си художничка, така че може би за теб има повече смисъл.

— Вероятно. Но също така ми харесват и старите филми на Рей Робинсън или музиката на Чарли Паркър, или поезията на Емили Дикинсън.

— Не знам нищо за нито един от тях.

— Засега — казах аз. — Но вече знаеш кой е Вермеер.

Милисънт сви рамене. Поседяхме още малко и гледахме картината.

— Ти обичаш ли Ричи? — попита ме тя.

— Господи — казах аз, — да не би това да е денят ти за невъзможни въпроси?

— Е, или го обичаш, или не — каза Милисънт. — Какво толкова му е трудното?

— Май го обичам — отвърнах аз.

— Поне така се държиш. Правили ли сте секс?

— След развода ли?

— Да.

— Не.

— Как така? — попита Милисънт.

— Според мен би ни объркало.

— Но на теб ти се иска?

Усетих как се изчервявам.

— Не знам защо, но това ме притеснява — казах аз.

Милисънт щастливо се усмихна.

— Значи не си толкова идеална.

— Така си е — отвърнах аз.

— А с онова ченге правиш ли секс?

— Брайън ли?

— Да, Брайън незнамкойси.

Почувствах, че отново се изчервявам. Беше досадно. Защо не исках да говоря за това?

— Предполагам, че това си е наша работа с Брайън — отвърнах аз.

— Защо не искаш да ми кажеш?

— Не знам. Не искам.

Милисънт триумфално засия.

— Ти винаги ме питаш разни неща — отбеляза тя.

Поех си въздух.

— Никога не съм спала с някой, който ми е безразличен — казах. — Както повечето възрастни, правя секс с хората, които имат значение за мен.

— Значи Брайън ченгето има значение за теб?

— Да, точно така.

— Тогава?

Усмихнах се.

— Няма да ми позволиш да запазя благоприличие, а?

— Ти си правила секс с него.

— Добре де, хвана ме — признах си аз.

Тя все още беше напрегната.

— Кажи го — настоя тя.

— Да, правих секс с него.

Милисънт изглеждаше облекчена. Раменете й се отпуснаха. Усетих, че това е било някакъв изпит. Питах се дали съм го издържала. Дали й е било необходимо да знае, че мога да й кажа всичко? Или се опитваше да подкопае превъзходството ми? Имах чувството, че ми се иска да повторим разговора, защото съм оплескала нещата първия път. Но всичко беше приключило и доволният вид на Милисънт ми подсказваше, че втори разговор на същата тема няма да й се отрази добре. През последните няколко години бях забелязала, че намирането на най-точните думи не помага много на никого, освен на говорещия. Беше получила искрената ми реакция. Редакцията нямаше да помогне. Да помогне на какво? Прииска ми се някакъв супер психоаналитик да изскочи от съседната телефонна кабина и да ми обясни какво точно става, по дяволите. Но никой не се появи. Никога не се получава. Копелета.