Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (7)

6

Нямаше особен смисъл да обикалям из Бостън и да търся проститутки толкова рано вечерта. Затова отидох да видя Спайк в ресторантчето, наречено „Боб с ориз“, близо до Куинси Маркет, на което беше съсобственик. Беше отворено за вечеря, но беше още рано и доста празно, когато влязох. Спайк беше отзад и говореше по телефона.

— Госпожо — каза управителят на ресторанта, когато влязохме с Роузи. — Съжалявам, но не можете да влезете с кучето.

— Шшшт — отвърнах аз. — Да не искаш да те чуе?

Спайк се обади от дъното на ресторанта:

— Кучето ми е приятел, Хърб, пусни ги да влязат.

Роузи чу гласа на Спайк и опъна каишката, на която я държах. Хърб погледна към Спайк леко смутен, после по-спокойно към мен и Роузи, усмихна ми се и ние влязохме. Спайк затвори телефона.

— Разхождаме нашата ленивка, а?

Издърпа стол от една от свободните маси и аз седнах.

— Роузи не е ленивец — казах. — Нито пък опосум, между другото.

— Никога не съм твърдял, че прилича на опосум.

Той коленичи пред Роузи и я остави да го близне по лицето.

— Нисичко е това куче — отбеляза. — Искаш ли нещо за ядене?

— Не, хапнах вече. Искам да поговорим.

— Разбира се.

Спайк взе една купичка за супа от етажерката за съдове до вратата на кухнята, сложи я на пода и наля вода от една кана. Роузи започна да лочи шумно както винаги.

Една жена със сандали, памучна пола и фотоапарат за еднократно ползване, окачен на китката й, седеше на масата до нас. Срещу нея беше седнала друга жена с твърде тясна фланелка и с прекалено голяма шапка с широка козирка.

— Келнер — каза жената с полата, — бих искала да поръчам.

— Сега сервирам на нея. — Спайк кимна към Роузи. — Ще дойда след малко.

— В ресторанта не е ли забранено за кучета? — попита тя.

— Не, госпожо — отвърна Спайк. — Няма проблем за вас и приятелката ви.

Двете доближиха глави и започнаха да си шепнат. Предположих, че се опитват да разберат дали Спайк ги е обидил.

— Стой тук за минутка, докато обслужа клиентите — подхвърли той.

Едър червендалест мъж се присъедини към двете жени на масата. Беше облечен с карирани зелени шорти, грамадни черни маратонки и оранжева фланелка. Вероятно напоследък беше напълнял, защото всичко му беше малко тясно, с изключение на маратонките, които, изглежда, не бяха използвани досега. Жените му прошепнаха нещо и когато Спайк доближи масата, той го погледна сърдито.

— Какво обичате? — попита Спайк.

— Вие ли обидихте току-що двете дами? — попита мъжът.

— Да — каза Спайк. — Специалитетът на деня е пилешко бурито със салца и черен боб, за осем и деветдесет и пет.

Червендалестият го зяпна. Спайк му се усмихна.

— Искате ли да си помислите, преди да поръчате?

— Не — отговори червендалестият мъж, стана заедно с жените и тримата излязоха.

Спайк отиде до бара, наля си чаша кафе, върна се и седна на нашата маса. Бяхме сами в ресторанта.

— На телефона беше моят агент — обясни той. — Смята, че може да ме уреди с трупата „Кабаре“.

— Дано да стане. Оттук скоро ще те уволнят.

— Не могат да ме уволнят. Аз съм един от собствениците.

— Да, вярно. Толкова ми беше трудно да го повярвам, че все още не мога да свикна с факта.

— Предприемчивост, бейби. От какво имаш нужда?

— Търся едно петнайсетгодишно момиче, избягало от къщи — обясних му аз. — Някакви идеи?

— Има ли си гадже?

— Не знам.

— Приятелка?

— Не знам.

— Ченгетата да са открили тялото?

— Не.

— Опита ли в приютите?

— Днес следобед.

— И не е там?

— Била е, но си е тръгнала.

— Ами щом не е при тях и е все още в града, най-вероятно проституира.

Роузи се търколи по гръб до стола на Спайк.

— Иска да я почешеш по корема — обадих се.

— И аз искам — каза Спайк.

— Но не аз, нали?

Той леко потърка корема на Роузи с върха на обувката си.

— Не, но бившият ти съпруг изглежда страхотен.

— Ще му кажа, че го харесваш — уверих го. — Ако проституира, може би е при Тони Маркъс?

— Съни — усмихна се Спайк. — Всички курви в града са на Тони Маркъс.

— Само че Тони едва ли я познава…

— Според теб президентът на „Дженеръл Мотърс“ познава ли човека, който поставя изтривалките в колите?

— Тогава с кой сводник може да е, ако се е хванала с това? Има ли някой, който се занимава специално с избягали момичета?

— Бяла ли е?

— Да.

— Може би Фараона Фокс — предположи Спайк.

— Той още ли работи на ъгъла на Сейнт Джеймс авеню и Арлингтън?

— Вече не толкова. Сега там са мъжките проститутки. Фараона мести момичетата всяка вечер: събрания, мачове, навсякъде, където има клиенти. Докарва ги с микробус и ги пуска сред тълпата.

Той продължаваше да чеше кучето с крак. Роузи беше застинала в екстазен транс. Никой не издържа да я чеше достатъчно дълго.

— Фараона е гадно копеле — отбеляза Спайк.

— Повечето сводници са такива.

Спайк отпи от кафето си.

— На твое място щях да накарам бившия ти съпруг да ти уреди среща с Тони Маркъс. Тони сигурно може да направи нещо за теб.

— Ричи не е в семейния бизнес.

— Но не е и съвсем извън него. Тони иска да е в добри отношения с фамилията Бърк.

— Аз пък не искам.

Спайк сви рамене. Свали крака си от корема на Роузи и го постави на пода. Тя остана да лежи по гръб, вторачена в него с малките си черни като динени семки очички. Той отвърна на погледа й.

— Няма да те чеша повече по корема.

Роузи продължи да го гледа, вирнала крака във въздуха, с едната лапа леко свита. Спайк сложи другия си крак на корема й и започна леко да я чеше.

— Ще ходиш ли да търсиш Фараона? Може би и аз трябва да дойда с теб.

— Да ме пазиш ли?

— Горе-долу.

— Аз мога да се пазя и сама.

— То е като безопасния секс — каза Спайк. — Двама пазят по-добре от един.

— Ще се оправя — поклатих глава. — Освен това си имам и злобно полицейско бойно куче.

Спайк погледна Роузи, която лежеше с притворени очи и увиснал език.

— Сигурно ще свърши работа. Пусни я по Фараона и той ще умре от смях.