Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (20)

19

Огънят в камината изглеждаше абсолютно същият. Винаги щеше да изглежда така. Камината беше газова. Бях се издокарала. Двуреден син костюм на тънко райе, бяла блуза с разтворена яка. Черни боти. Малки сребърни обици халки. Брок Патън седеше зад бюрото си на големия въртящ се стол с висока облегалка от червена кожа, където явно се чувстваше най-удобно. Бети Патън седеше на нисък стол от кожа с цвят на карамел, вляво от него.

— Значи я намерихте? — попита Патън.

— Да. Добре е и се намира в безопасност.

— Къде е?

— Не мога да ви кажа.

— Какво? — В гласа на Бети Патън звънна стоманена нотка.

— Не мога да ви кажа къде е.

— Защо? — попита тя.

— Защото тя не иска вие да знаете.

— Мис Рандъл, нали ние сме вашите работодатели.

— Досега — отвърнах аз.

— Това е абсурдно — каза Бети. — Къде е тя?

Поклатих глава.

— Не можете да седите тук и да ми казвате, че ще предпочетете преценката на едно петнайсетгодишно момиче, избягало от къщи, пред тази на родителите й.

— Всъщност следвам собствената си преценка.

— Нямате право.

— Вие ме наехте. Но не сте ме купили.

— И можем да ви уволним — каза Бети с тих и много студен глас.

— Нещо се е случило — казах. — Затова е избягала.

— Какво?

— Не знам.

— Тогава откъде знаете, че нещо се е случило?

Брок сякаш беше изчезнал. Говорехме си само двете с Бети Патън.

— Женска интуиция — отвърнах.

— Разполагам с известни средства — каза тя. — Върнете ми дъщерята или ще понесете сериозни последствия.

— Значи и двамата нямате някаква представа за евентуалното, хм, събитие, предшествало бягството на дъщеря ви?

— Никакво събитие не е имало. Милисънт е разглезена и незряла. Но е достатъчно способна да манипулира всеки възрастен, който прояви наивността да й вярва.

— Наели ли сте още някого освен мен, който да я издирва?

— Вероятно трябва да го направим.

— Но не сте?

— Разбира се, че не.

— Тя се страхува от нещо — казах аз.

— От какво?

— Не знам.

Бети се изсмя тихо и презрително.

— Тя е невротичка.

— Ходила ли е на психотерапевт?

— Всяко разглезено дете, което не може да се справи само, ходи на психотерапевт — намеси се Брок.

Сякаш някакво чуждо тяло наруши гневната интимност, която свързваше мен и Бети.

— Млъкни, Брок — каза тя.

— Не е ли мила? „Млъкни“ е нейното обяснение — каза Брок.

— При кого ходи на терапия? — попитах аз.

— Това не е ваша работа — отвърна Бети.

Кимнах.

— Вие или съпругът ви карали ли сте се с Милисънт, преди да избяга?

— Мис Рандъл — каза Бети. — Аз не съм някаква ирландска чистачка. Не се карам с дъщеря си.

— Тя ви е много сърдита.

— Милисънт не знае защо се сърди. Тя е една разглезена хлапачка. Ако имахте собствено дете, сега нямаше да приемате всичко, което ви казва, за чиста монета.

Всъщност мислех, че именно Бети приемаше Милисънт по този начин.

— Вероятно — казах.

— Имате ли разрешение за работата, която вършите?

— Да.

— Ако дъщеря ми не бъде върната веднага у дома, ще го загубите.

— Ооо — казах подигравателно.

— И това ще е най-малко неприятното нещо, което ще ви се случи.

— Ако ще ме заплашвате, бъдете по-конкретна.

Бети поклати глава. Погледнах Брок.

— А вие?

Брок вдигна ръце.

— Отдавна съм се отказал да излизам наглава с жени.

Поседях известно време.

— Хубаво — казах аз. — Дъщеря ви е добре и се намира в безопасност. И въпреки парализиращото действие на заплахата ви ще направя всичко по силите ми тя да остане в това положение.

Изправих се. Никой от двамата не помръдна.

— Предупредих ви, мис Рандъл — каза Бети. — Не подценявайте това, което ви казах.

— Едва ли ще мога да го направя — отвърнах, обърнах се и излязох от стаята.

Обожавам ефектните финални реплики.