Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (18)

17

Връщахме се от търговския център на Честнът Хил с нови дрехи за Милисънт. Роузи беше на задната седалка, гледаше през прозореца и ръмжеше при вида на други кучета. Милисънт беше на предната седалка до мен.

— И откъде взе парите за тези дрехи? — попита тя. — От издръжката ли?

— Не получавам издръжка.

— Как така?

— Не я искам. Не виждам причина той да ме издържа до края на живота ми.

— Тогава откъде имаш пари да ми купуваш дрехи?

— Работя като детектив — отвърнах. — Хората ми плащат. Като родителите ти например.

— Майка ми твърди, че самотните жени нямат шанс.

— Колкото и рибата без велосипед.

— Ъъъ?

— Шегувам се.

— Е, аз бих взела издръжката — каза Милисънт.

— Издръжката унищожава всякакви взаимоотношения между хората.

— Е, ти си разведена, нали?

— Това не означава, че се мразим. Но ако имаше издръжка, в края на краищата щяхме да започнем да се мразим.

— И защо сте се развели, щом не се мразите?

— Все още се опитваме да разберем.

Когато спряхме пред сградата, където живеех, видяхме спрелия до бордюра дълъг сребрист „Мерцедес бенц“. Джуниър и Тай-Боп бяха навън. Джуниър се подпираше на капака на колата, а Тай-Боп се суетеше на тротоара пред входната врата.

— Кои са ония чернокожите? — попита Милисънт.

— Едрият е Джуниър. Малкият се казва Тай-Боп. Човекът в колата трябва да е Тони Маркъс.

— Кой е той?

— Тони върти проституцията в града. Бил ти е шеф.

— Какво искат?

Милисънт до голяма степен беше изгубила войнствеността си. Сякаш се смали, докато оглеждаше Джуниър и Тай-Боп. Раменете й увиснаха.

— Не знам — отвърнах аз.

— Мен ли търсят?

— Тони ми помогна да те намеря.

— Хайде да се махаме.

— Щом Тони иска да разговаря с мен, ще го направи. Сега или по-късно. По-добре да го направим сега.

— Не искам да разговарям с никого.

— И не е необходимо — рекох аз. — Остани тук с Роузи. Ще отида да видя какво иска.

— Не искам да ходиш — каза Милисънт.

— Ще поговоря с Тони — усмихнах й се аз. — Нали не искаме Джуниър да дойде и да отхапе някоя от вратите на колата?

Излязох, затворих вратата и отидох до мерцедеса. Задната врата се отвори и Тони Маркъс слезе от колата. Изглеждаше елегантен в костюма в тънко райе и риза, закопчана с игла. Вратът му изглеждаше мек, сякаш беше преуспял толкова, че вече нямаше нужда да поддържа мускулите си.

— Трябва да поговорим, Съни Рандъл.

— Разбира се.

Тони погледна към колата ми.

— Виждам, че си намерила малката проститутка.

— Да.

— Какво е онова с нея?

— Кучето ми Роузи.

— Това куче ли е?

— Да.

Тони протегна ръка към мен.

— Нека да се поразходим малко, Съни Рандъл.

Хванах го под ръка и двамата тръгнахме бавно на изток покрай сградата. Джуниър и Тай-Боп ни следваха.

— Чудех се колко бързо ще я намериш — каза Тони.

— Знам.

— И се чудех как ще се справиш с моя човек Фараона, когато я намериш.

— Знам.

— Трябва да ти се признае, Съни Рандъл, че си се справила доста добре.

— Да.

— Ще ми се да го бях видял. Как натикваш пистолет под носа на Фараона и му измъкваш една от курвите.

Тони се засмя. Смехът му беше изненадващо висок, почти кикот.

— Той ли ти каза? — попитах аз.

— Не, по дяволите — отвърна Тони. — Някои от другите момичета са видели всичко. Следя за подобни издънки.

Извървяхме мълчаливо още няколко крачки. В края на сградата Тони се обърна, без да пуска ръката ми, и поехме обратно. Колкото и да беше омекнал вратът му, ръката му си оставаше силна. Тай-Боп и Джуниър ни пропуснаха да минем и отново тръгнаха след нас.

— Нямам проблем с това — каза Тони. — Ако сводниците ми не успеят да опазят курвите си, намирам някой, който може.

— Просто ти помагам с контрола по качеството.

— Точно така, Съни Рандъл. Проблемът е, че някой друг също търси малката курва.

Вървяхме. Аз чаках.

— За жена си мълчалива, Съни Рандъл.

— А ти не си — отвърнах аз. — Кой я търси?

Тони отново се смееше с високия си тих смях.

— Дявол да го вземе. „А ти не си.“ Дявол да го вземе, Съни Рандъл, направо ме убиваш.

— Знам, понякога направо надминавам себе си. Та кой я търси?

— Някакви ирландци. Отишли да навестят Фараона и казали, че търсят малката курва. Известна е, дявол да я вземе. Първо ти, после двамата ирландци.

— Аз поставих началото — казах.

— Фараона обаче не искал да си признае, че е дошло някакво малко русо пиленце и му е отнело курвата, така че казал, че не знае къде е. Ирландците обаче не му повярвали и го били, докато си признал.

— И?

— Ами всичко им казал. Може да го е поукрасил малко, за да не излезе пълен идиот, какъвто е всъщност, и не им е съобщил името ти, казал, че не го помни. Казал им, че дошла някаква жена детектив и отвела новата курва.

— Кои са тези мъже?

— Нямам представа.

— Сигурен ли си, че търсят Милисънт?

— Милисънт Патън, така казали.

— И защо я търсят?

— Фараона не попитал. А и те не му обяснили.

Кимнах. Стигнахме до другия край на сградата и Тони отново се обърна.

— Вярваш ли на Фараона? — попитах аз.

— Джуниър ми помагаше, когато говорех с него — отвърна той. — Фараона не би тръгнал да лъже мен и Джуниър.

— Дали ще дойдат да питат и теб?

Тони сви рамене.

— Ако дойдат, ще им кажеш ли?

— Не съм склонен да помагам на някой, който надвива сводниците ми.

Отново повървяхме мълчаливо.

— Честно казано, по-скоро съм склонен да пусна Джуниър да ги понатупа.

— Как е Фараона?

— Фараона е мъртъв.

— Убили ли са го?

Тони поклати глава. Изведнъж прозрях истината като пробождане от ток в стомаха.

— Ти си го убил — казах.

— Не мога да позволя на никой от сводниците ми да раздава курви на всяка руса мацка с пистолет — отвърна той.

Стигнахме до колата му. Той спря, Тай-Боп отвори вратата и Тони се качи. Джуниър заобиколи и се вмъкна зад седалката на шофьора. Тай-Боп затвори вратата откъм Тони и се качи отпред. Двигателят забръмча. Задният прозорец безшумно се плъзна надолу и Тони ми се усмихна.

— Внимавай в картинката, Съни Рандъл.

После колата се отдели от бордюра и потегли по улицата почти беззвучно.