Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (38)

37

Джон Отис се беше обадил на новия ми телефонен секретар и беше оставил съобщение, че ако искам да разговарям с него, можем да се срещнем във фоайето на баптистката болница. Пристигнах в уречения час и седнах. Във фоайето имаше пет-шест души, включително жената на гишето за информация. Това беше ортопедична болница, така че влизаха и излизаха много хора с бастуни, патерици и гипсирани крайници. Джон Отис дойде с около десет минути закъснение. Отне ми малко време, докато го разпозная без бялото му сако на иконом. Той внимателно огледа помещението, преди да се приближи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той. — Майка ми живее с брат ми наблизо и обикновено я посещавам в почивния си ден.

— Няма защо — отвърнах аз.

— Може ли да разговаряме в кафенето? — предложи Отис. — Не съм обядвал.

Слязохме в кафенето на болницата. Аз си взех кафе, а Джон Отис си купи кутия мляко и сандвич с риба тон.

— Майка ми винаги се опитва да ме нахрани, но готви много нездравословно — каза той. — Само пържено.

— Били каза ли ви защо искам да разговарям с вас?

— За Мили — каза той и се усмихна. — Мили и Били. Като героини от сапунена опера.

Имаше леко британско произношение, без следа от акцента на чернокожите. Вероятно това беше изискване за длъжността иконом.

— Били ми каза, че някакъв мъж на име Кейтъл Крейгън е идвал в къщата — започнах аз.

— Да.

— С някакъв друг мъж.

— Само веднъж.

— Знаете ли името на другия мъж?

Джон Отис беше много стегнат. Ядеше сандвича си на малки хапки и попиваше устните си с хартиена салфетка след всяка от тях. Пиеше млякото от картонената кутия със сламка.

— Не. Идвал е само веднъж.

— Кога?

— Преди около месец.

— Спомняте ли си колата, с която дойдоха?

— Когато идваше мистър Крейгън, обикновено караше додж седан. Нали знаете, онзи странен модел, с прекалено удължена предница.

— Виждала съм ги по рекламите. А когато дойде с другия мъж?

— Бяха с лимузина.

— Случайно да забелязахте номера на колата?

— Да. Беше от специалните номера. „Кроули-8“.

— Лимузина „Кроули“?

— Да, госпожо.

— Голямата бостънска компания.

— Да, госпожо.

— Съни. Моля те, наричай ме Съни.

— Шофьорът ги изчака и ги откара обратно.

— Крейгън често ли използваше лимузина?

— Не. Само тогава.

— Някой друг идвал ли е с лимузина?

Отис сдъвка малката хапка от сандвича си, преглътна, отпи малка глътка от млякото през сламката си, остави кутията обратно и ме изгледа безизразно. Очите му бяха черни. Тъмното му гладко лице беше непроницаемо.

— Защо питате? — продума най-сетне.

— Не се сетих да питам за друго — отвърнах аз.

— Жените идваха в лимузини „Кроули“.

— Жените ли?

— Мистър Патън често канеше жени на гости. Винаги идваха с една и съща лимузина, „Кроули-8“. Затова съм запомнил номера.

— Мисис Патън беше ли със съпруга си — попитах, — когато тези жени идваха на гости?

Гладкото лице на Отис не се промени, но някак разбрах, че потиска усмивката си.

— Не знам за такъв случай.

Помълчахме известно време. Отис довърши сандвича си. Покрай нас минаваха лекари, сестри, пациенти и посетители.

— Жена ми казва, че сте обещали да не казвате на никого, че сме разговаряли.

— Освен ако не ми се наложи.

— Никой не би ни взел на работа, ако знае, че сме говорили за работодателя си.

— Тогава защо поемате този риск? — попитах го аз.

— Жал ни е за момичето — отвърна той.