Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (50)

49

Ричи и Спайк никога не си бяха допадали. Единственото общо нещо между тях бях аз. Затова атмосферата около кухненската маса на Спайк малко след полунощ беше леко напрегната. Милисънт беше в стаята му и гледаше телевизия. Роузи лежеше на пода между мен и Ричи, отпуснала глава върху левия ми крак. На масата имаше плодове, сирене, малко бисквити и вино.

— Тежък дневен режим имаш, Съни — каза Ричи.

Сложи по едно парченце синьо сирене на две бисквити, даде едната на Роузи и изяде другата.

— Това е единственото време, когато всички можем да се съберем — отвърнах аз.

— А защо трябва да го правим? — попита Спайк.

— Защото имам нужда от помощ.

— Че досега какво получаваш? — попита той. — Настани се в къщата ми, а ние пазим твоята клиентка.

— Знам. За което съм ти благодарна.

— Добре — каза Спайк.

— От какво имаш нужда? — попита Ричи.

— Има един мъж, Кейтъл Крейгън — казах аз. — Знаете за него.

И двамата кимнаха.

— Има и един друг, Албърт Антониони. Познавате ли го?

— Не е италианският режисьор, нали? — попита Спайк.

— Не.

— От Провидънс ли е? — попита Ричи.

— Да.

— Ние го познаваме.

— Какво е това кралско „ние“? — попита Спайк.

Почти всички, които се запознават с Ричи, се стряскат от него. Не заради ръста му, въпреки че е доста едър, а заради нещо в погледа, в гласа му, в неподвижността му, когато не е необходимо да се движи. Но Спайк не се страхуваше от Ричи. Доколкото знаех, Спайк не се страхуваше от нищо, включително и от неща, от които би трябвало да има респект.

— „Ние“ винаги означава баща му и чичо му — обадих се аз.

— Благодаря ти за превода — ухили се Ричи. — Кажи ми за Антониони.

Направих го. Когато свърших, Ричи и Спайк мълчаха известно време. Ричи сипа малко вино в чашата ми и малко в своята. Вече оставяше бутилката, когато Спайк каза:

— Ей.

Ричи се ухили и му наля вино. Спайк кимна, вдигна чашата в неговата посока и отпи.

— Права си — каза ми Спайк, след като остави чашата. — Имаш нужда от помощ.

— Не знам дали имам право да я искам — казах аз.

— Защо?

— Ами колко можеш да искаш от приятел?

— Ние с теб сме повече от приятели — каза Ричи.

— Знам и това е дори още по-голям проблем. Как мога да те моля за помощ, когато сме… когато не съм…

Ричи хвърли бегъл поглед към Спайк и си пое дъх.

— Съни — каза той. — Тук не става въпрос за права. Ако искаш нещо от мен, ще го получиш, независимо от това дали спиш с мен.

Очите ме засмъдяха. Ужас на ужасите, нима щях да се разплача? Задишах дълбоко.

— Благодаря.

— Моля — каза Ричи.

Лицето му бавно се разтегли в усмивка, докато ме гледаше.

— Разбира се, след това — каза той, — ако изпитваш благодарност…

Въздъхнах и погледнах Спайк.

— И аз ще ти помогна — каза той. — А с мен няма нужда да спиш.

— Лесно ти е на теб… — измърмори Ричи.

Спайк се ухили.

— Просто работя по програмата — отвърна той.

Ричи си отряза парче ябълка, изяде го и отпи от виното.

— Първо да се разберем — каза. — Каква е крайната ти цел?

— Ами измислям я в движение — отвърнах аз. — Не съм сигурна, че съм си поставила цел.

— Хайде да го направим — предложи той.

— Да спася Милисънт — казах.

— От какво?

— От Крейгън, от Антониони, ако и той е замесен, от родителите й и от нея самата.

— Пълна скука, никакви рискове — каза Спайк. — Искаш да я спасиш от всичко.

— Ако мога.

— Излиза, че първата стъпка е да се елиминират хората, които се опитват да я убият?

— Да — казах аз, — и ако е възможно, междувременно да се разбере дали родителите й са толкова лоши, колкото изглеждат.

— Допускаш, че искат да я убият, защото Крейгън знае, че е подслушала разговора, в който той и майка й планират да убият някого.

— Да.

— И защото това би довело, ако тя проговори, до намесване на Крейгън и Антониони и участието им в губернаторските амбиции на баща й — каза Ричи.

— Да.

— Значи, ако отстраним мотива, премахваме и заплахата срещу момичето — каза Спайк.

— Какво искаш да направиш, Съни?

— Искам да извадя цялата история наяве — отвърнах. — Сексът, убийството, кампанията на Патън за губернатор, Антониони, Крейгън, всичко. Бум!

Ричи бавно кимна. Погледна към Спайк.

— Доколко те бива? — попита той.

Спайк му се ухили.

— Горе-долу колкото теб — отвърна той.

— Това значи, че си много добър — каза Ричи.

— Знам.

Ричи го гледа още известно време.

— Искаш ли той да участва? — попита ме той, без да откъсва очи от него.

— Вярвам му колкото и на теб — отвърнах аз.

— Е — каза Ричи, — достатъчно добре е сложен.

— Колко мило, че забеляза — каза Спайк.

— Едно правило — започна сериозно Ричи, но не можа да сдържи усмивката си. — Никакви целувки.

Спайк задържа погледа му за няколко секунди, но после също се усмихна.

— По дяволите — каза той.

Ричи ме погледна. После погледна Спайк. После отново мен. Вдигна чашата си. Ние вдигнахме нашите.

— Бум! — каза той.