Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (29)

28

Пиехме чай с Джули в едно малко заведение, „Лу Лу“ на Харвард Скуеър, близо до кабинета й.

— Ужасно се е получило с това момиче — каза тя. — Не можеш ли просто да предадеш случая на полицията?

— Работя заедно с един детектив от полицията, за да разберем кой е изпратил мъжете в апартамента ми. Брайън казва, че засега няма да намесва Милисънт. Но не съм му казала за майка й.

Върволицата от пешеходци и мотористи надолу към Братъл стрийт, която започваше от площада, не спираше.

— Защо? — попита Джули.

— Защото трябва да науча повече, преди да я накарам да свидетелства против собствената си майка.

— Брайън ли е детективът от полицията?

— Аха.

— Брайън?

— Да.

— Готин ли е?

— Доста.

— И?

— Онзи ден обядвахме заедно и ми беше приятно — казах аз.

— И?

— Ще видим.

— Ричи може ли да ти помогне в това?

— За Брайън ли?

— Не, не за Брайън. Да ти помогне да разбереш кой е изпратил онези мъже в мансардата ти.

— Вече го помолих да наглежда Милисънт — отвърнах аз. — Разводът май означава, че всеки трябва да се справя сам.

— Истинският професионалист пълноценно използва ресурсите си — отбеляза Джули.

— И Ричи се явява ресурс?

— При това добър. Знаеш го.

— Да, наистина.

Бяхме си разделили една каничка тръпчив зелен японски чай с аромат на череша. Долях чашите и на двете ни през цедката.

— Момичето много тежък случай ли е? — попита Джули.

— Не е чак толкова емоционална. Едва ли може да се нарече тежък случай.

— Затворена?

— Не мога да попадна на точния термин. Не знае нищо. Сякаш никой не е имал време да й обясни каквото и да е. Не се интересува от нищо. Любовта, сексът, привързаността я объркват. Не обича кучета.

— Можеш ли да й го простиш?

— За кучетата ли? — попитах. — По-скоро се опитвам да я променя.

— Какво прави по цял ден?

— Гледа телевизия.

— Каквото и да е ли? — попита Джули.

— Да.

— Затворена е — каза тя. — Не може да се справи със света, така че съзнателно се оттегля от него. Взема ли наркотици?

— Имаше малко трева в себе си, когато я хванах — отвърнах. — Но вече я изпуши. Откакто е с мен, не си е купувала друго.

— Ако е използвала нещо по-твърдо, щеше да има признаци, че й липсва.

— И аз така предположих.

Изпих си чая.

— Скоро ще тръгвам — казах. — Спайк трябва да ходи на работа.

Джули кимна.

— Иска ми се да ти помогна, но… — Тя сви рамене. — Не мога да я взема при мен. С децата и с Майкъл… Нали го знаеш Майкъл? Не харесва никого освен мен.

— Знам. Не бих искала от теб подобно нещо.

— Предполагам, че съм късметлийка, че той ме харесва толкова — каза Джули. — Но не е лесно да бъдеш целият свят за някого.

— Знам.

— Понякога вечеряме навън, в някое хубаво заведение, и той ме гледа, и аз знам, че очаква да кажа нещо като Скарлет О’Хара. Нещо ужасно романтично.

— А ти не можеш.

— А аз не мога. И ми се ще да му фрасна един, че иска от мен подобно нещо.

— Знам. Виж, Джули, трябва да тръгвам. Трябва да се връщам, за да може Спайк да излезе.

— Все едно че имаш дете.

— Без удоволствието на зачеването — отбелязах аз.

— И родилните болки — добави тя.

— От друга страна, на теб не ти се е налагало да застреляш никого.

— Гледай как спорим на коя й е по-зле — каза Джули. — Признавам, че не искам да си разменим ролите.

— Чакай да се възроди сексуалният ми живот.

— Тогава ще ревнувам.

Станахме. Оставих пари на масата и излязохме на Братъл стрийт.

— Съни — каза Джули, докато вървяхме към станцията на метрото на площада. — Случаят е много труден, затова остави гордостта настрана. Обади се на Ричи. Виж дали не може да ти помогне. Дължиш го на Милисънт. Дължиш го и на себе си. И на Роузи.

— На Роузи ли?

Джули кимна.

— Не се бях замисляла за Роузи.

Джули отново кимна.

— Е, тогава ще трябва да му се обадя.

— Да — каза тя. — Така е.