Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (5)

4

Полин Плъм от „Пинкет“ напълно оправдаваше името си, предполагало аристократичен произход. Беше висока, слаба и суха, с голям нос и специфичния изискан протестантски акцент, преподаван на момичетата в колежите „Смит“ и „Маунт Холиуок“, който се постига със здраво стискане на зъбите, докато говориш. Беше облечена в една от онези отвратителни широки шарени рокли, които стоят еднакво на момичета, жени и крави. Представяйки се, държеше да разбера, че тя е „мис Плъм“.

Разговаряхме в кабинета й на първия етаж в основната бяла дъсчена сграда на училище „Пинкет“. Аз седях във висок стол от кленово дърво с малка плетена възглавничка, а мис Плъм се беше настанила в кожен въртящ се стол с висока облегалка, здраво стъпила на земята и сплела пръсти върху бюрото си.

— Милисънт Патън не е много трудолюбива ученичка — каза тя.

— Как така?

— Умна е, поне така изглежда. Но й липсва всякаква мотивация.

— Има ли слаби оценки?

— Да, но това не е всичко. Не е активна в учебната дейност. Не спортува. Името й не фигурира в годишника на училището, не се занимава с извънкласна дейност.

— Тя не живее ли тук?

— Не, ние нямаме общежитие.

— Има ли някакви близки приятели?

— За съжаление не познавам такива.

— Няма ли приятелки, при които би могла да отиде, без да предупреди родителите си?

— Никакви.

— Възможно ли е да има приятели, които вие не познавате?

— Възможно е — отговори мис Плъм. — Но аз следя отблизо възпитаничките си, а след като се обадихте, специално проверих отново как стоят нещата с Милисънт.

— Някакви гаджета?

— Това е девическо училище.

— Това не означава, че си няма приятел.

— Според нас срещите трябва да се отложат за един по-късен период — каза мис Плъм. — Опитваме се да насочим усилията на момичетата към изграждането им като добре възпитани девойки.

— Бас държа, че вършите адски добра работа.

Мис Плъм се намръщи. Добре възпитаните девойки не говорят по този начин.

— Нашите ученички обикновено продължават образованието си в най-добрите колежи — каза тя.

— Според вас накъде се е насочила Милисънт Патън?

— Боя се, че единствената й възможност е някой двугодишен общински колеж.

— Гадост — съгласих се.

— Учили ли сте в колеж, мис Рандъл?

— Да.

Знаех си, че мис Плъм умира да узнае кой точно, но бях твърде своенравна, за да й кажа, а тя беше прекалено учтива, за да попита. Познавам много хора като нея, които не могат да си съставят мнение за теб, докато не разберат в кой колеж си учила, какво работят баща ти или мъжът ти и къде си израснала. Бях сигурна, че според разбиранията на мис Плъм добре възпитаните девойки не стават частни детективи.

— Та какъв беше проблемът с Милисънт Патън? — попитах аз. — Защо е останала извън училищния живот? Защо няма приятели, защо да не я приемат в добър колеж, а да иде, не дай си боже, в двугодишен общински?

— Както вече казах, липсва й мотивация.

— Това всъщност не е отговор — отбелязах аз. — А е просто друг начин за описване на проблема.

— Какъв отговор предпочитате, мис Рандъл?

— Защо нямаше мотивация?

— Не мога да кажа. Мога да ви уверя, че проблемът не е в „Пинкет“. Опитахме всички възможни средства, за да я окуражим да участва в учебния процес.

— Познавате ли родителите й? — попитах аз.

— Да.

— И?

— Моля?

— Какво мислите за тях?

— Не съм тук, за да преценявам мистър и мисис Патън.

— Смятате ли, че домашната среда има нещо общо с липсата й на мотивация?

Това не се хареса на мис Плъм. Никоя добре възпитана жена, все едно на каква възраст, която е директор на скъпо девическо училище, не говори за родителите на ученичките си, особено ако са богати и влиятелни и могат да направят дарение на училището. От друга страна, ако проблемът не бе в семейството, вината щеше да се търси в „Пинкет“.

— Ще бъда напълно откровена — казах аз. — Разговарях с родителите на Милисънт. Видяха ми се, хм, доста изкуствени хора. Сякаш разиграваха театър.

Мис Плъм не каза нищо.

— По време на краткото ми посещение в къщата им останах с впечатлението, че не се разбират особено.

Мис Плъм се усмихна с известно неудобство.

— Милисънт е отсъствала десет дни, преди да предприемат нещо, за да я открият.

— Ходили ли са в полицията? — попита мис Плъм.

— Не.

— Това не е ли, хм, обичайната първа стъпка?

— Да.

— Тогава защо са наели вас, вместо да го направят?

— Споменаха нещо за „дискретност“ — отговорих.

— Заможните хора много ценят това.

— Бедните също. Само че невинаги могат да си го позволят. Според вас защо искат да бъда дискретна?

— Ами, предполагам, заради изчезването на Милисънт.

— Защото е нещо срамно?

— Не зная. Мис Рандъл, тези хора са ваши работодатели.

— Това не ги оправдава. Да не спорим, мис Плъм. Сигурна съм, че вие също искате да намеря Милисънт.

Тя отново замълча, като кимна едва забележимо, вперила поглед в сплетените си пръсти. После вдигна очи.

— Аз поддържам традиционните разбирания за образованието. Вярвам в латинския, граматиката и етикета. В математиката, повторението и дисциплината. Теориите за уникалността на всеки човек и за неприспособимостта не ме привличат особено.

Кимнах.

— Но знам две неща за Милисънт Патън — продължи тя. — Според мен тя никога не е била обичана. А освен това смятам, че по някое време през тази година се е случило нещо. Оценките и поведението й, макар и никога да не са били образцови, катастрофално се влошиха през последните два срока.

— Нямате ли представа какво може да се е случило?

— Не.

— Смятате ли, че родителите й не се интересуват от нея?

Полин Плъм пое колкото се може повече въздух и го изпусна в дълга въздишка. После, подкрепена от допълнителното количество кислород, каза:

— Точно така.

Кимнах.

— Значи сме съгласни за едно нещо.

— Но са наели вас да я откриете.

— От благоприличие — предположих аз.

Мис Плъм поклати глава. Вече беше отишла по-далеч, отколкото би желала.

— Чака ме цяло училище, мис Рандъл.

— Или пък е избягала по някаква определена причина и те не искат никой да я узнае.

Очите на мис Плъм се разшириха от тревога. Беше твърде добре възпитана, за да обсъжда нещо подобно с жена, която според нея беше завършила общински колеж. Изправи се.

— Надявам се, че ще ме извините.

Казах, че ще го направя, и тя ме изпрати до вратата.