Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (47)

46

Милисънт беше облечена в прекалено голяма за нея хавлия и пиеше горещ шоколад на кухненската маса у Спайк. Беше навила ръкавите на хавлията. Косата й беше бухнала от банята. Ухаеше на сапун и шампоан и не изглеждаше на повече от дванайсет. Роузи седеше, на пода до краката й, вперила поглед нагоре към нея, с отворена уста и изплезен език. Ако не познавах кучетата прекалено добре, за да им придавам човешки черти, бих казала, че Роузи й се усмихваше.

— Хареса ли ти гребането? — попитах.

— Беше ужасно трудно — отвърна тя.

После разсеяно почеса Роузи по гърдите с палеца на десния си крак.

— Знам, но то прилича малко на карането на колело. Щом се научиш да пазиш равновесие, престава да е толкова трудно.

— Да, почувствах го.

— Мислиш ли, че ще искаш да опиташ отново?

— Да.

Замълчах. Милисънт отпи от горещия шоколад.

— Майка ти е имала връзка с водопроводчика — казах аз.

— Водопроводчикът ли?

— Да, онзи, за когото каза, че приличал на италиански жребец.

— С него?

— Да.

— Сигурна ли си? Майка ми? Той ли ти го каза?

— Намерих снимки с тях двамата.

— Снимки?

— Да.

— Искаш да кажеш, мръсни снимки? Като тези, които аз намерих?

— Да.

— Мили боже! Види ли фотоапарат, тая жена веднага започва да си сваля дрехите.

— Някои хора обичат да позират — отбелязах аз.

— С водопроводчици ли?

— Понякога нещо, което едни хора смятат за недостатък, е качество за други.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би чарът му се е криел точно във факта, че е бил от работническата класа.

— Сигурно е така, ама е гадно — каза Милисънт.

— Да — съгласих се аз. — Вероятно си права.

Поех си дълбоко дъх.

— Никога няма да стигнем дотам, докъдето трябва — започнах аз, — ако не можеш да ми повярваш, че ти казвам истината. Застреляли са водопроводчика.

— Застреляли ли са го? Искаш да кажеш, че са го убили?

— Да.

— Мислиш ли, че е била майка ми?

— Случило се е, след като е разговаряла с Кейтъл Крейгън за някого, който е трябвало да бъде убит.

— Но оттогава сигурно са били убити сума ти хора.

— Шестнайсет — отвърнах аз. — В щата Масачузетс. Той е единственият, когото можем да свържем с майка ти.

Милисънт ме изгледа продължително, без да каже нищо. Руменината й изчезна. Сви рамене.

— Ами майната й — каза тя. — И без това я мразя.

Господи, бях затънала до гуша. Още веднъж си поех въздух. Роузи ме чу и ме изгледа. Усмихнах й се. Всичко беше много по-просто, когато трябваше да се притеснявам само за нея.

— Да — казах. — Сигурно я мразиш. И не виждам причина да е обратното. Но вероятно изпитваш и други чувства.

— Например?

— Самота, чувството, че си изоставена, разочарование, страх.

— Нищо не чувствам — каза Милисънт. — Добре съм си.

— Както когато си правила секс с непознати на задната седалка на разни коли.

— Ей, правех каквото трябваше.

— Знам. И защото е трябвало да го правиш, си потискала всичките си чувства, за да не изглежда толкова ужасно. Не съм психиатър. Не мога да се справя с тази част от теб. Мога само да ти кажа да не се затваряш за миналото.

Тя сви рамене.

— Когато това свърши… — започнах аз.

— Кое?

— Сегашното положение. Когато разрешим тези проблеми и вече няма да е необходимо да се крием тук при Спайк, ще те помоля да те види някой добър психиатър.

— Вече ходих при Маргьорит.

— Не. Имам предвид истински, който си разбира от работата.

— Според теб Маргьорит не си ли разбира от работата?

— Не — отвърнах аз.

— Откъде знаеш?

— Говорих с нея. Мисля, че е измамница.

— Е, ами те и без това всички са измамници, нали?

— Не. Приятелката ми Джули е терапевт.

— Искаш ли да се видя с нея?

— Не. Тя ще е първата, която ще ти каже, че не е подходяща за теб. Но може да ни намери някой друг.

— Мислиш, че съм луда?

— Мисля, че си се сблъскала с повече неща, отколкото може да се справи едно хлапе. По дяволите, не само хлапе, а който и да е. Трябва ти някой, който да ти помогне да преодолееш това.

— Ти ми помагаш.

— Да, но за разлика от Маргьорит знам докъде се простират възможностите ми.

— Не искам никой друг.

— Сега не се налага да се занимаваме с това, но когато всичко свърши, ще имаш нужда от някой друг.

— Вместо теб?

Аха. Естествено, че се уплаши. Трябваше да го предвидя.

— Не, не вместо мен, а освен мен. Аз съм за постоянно.

На Роузи й доскуча на пода до краката на Милисънт, така че скочи, стъпи с предните си лапи в скута й и огледа масата, за да види дали там няма нещо за ядене. Без да откъсва поглед от мен, Милисънт я погали по главата. Видях, че очите й се насълзиха, после тя наведе глава към Роузи, прегърна я и остана така, докато чакаше сълзите да спрат. Не казах нищо. Роузи не разбираше точно какво става. Все още гледаше настрани към масата, размахваше опашка и понасяше добродушно, но без особена радост, сълзите и прегръдката.