Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (17)

16

— Имаш ли кафе? — попита Милисънт.

— Чашите са в шкафа — посочих. — Кафето е в зелените кутии. В онази с точката върху капака кафето е без кофеин. — Милисънт погледна кафемашината, кутиите и накрая мен.

— Не знам как се прави кафе — каза тя, сякаш обясняваше на идиот, че не може да лети.

— Ще ти покажа.

— Защо просто не ми направиш едно. Ти ме докара тук.

— По-добре да не зависиш от никого, когато ти се пие кафе. Виж, тук се слага филтърът, после кафето, а тук водата.

Тя ме гледаше, изпълнена с презрение, докато правех кафето.

— Следващия път можеш и сама да си го направиш.

— Разбира се.

Докато се вареше кафето, тя седна на високо столче до кухненския плот и се загледа в нищото.

— Искаш ли вестника? — попитах.

Тя поклати глава.

— Нещо за ядене?

Тя направи гримаса. Когато кафето стана, налях една чаша и й я подадох.

— Имаш ли сметана и захар? — попита Милисънт.

— Захарта е точно до теб в буркана, а лъжичките са в чекмеджето под теб. Млякото е в хладилника.

Тя не помръдна. Нито аз. Най-сетне стана, отиде до хладилника и си взе мляко. Отново зачетох книгата от Винсънт Скъли. В мансардата беше тихо. Роузи стана от краката ми, върху които лежеше, отиде при Милисънт и я загледа, в случай че реши да яде нещо.

— Това куче ли е? — попита Милисънт.

— Казва се Роузи. Роузи е порода мини бултериер.

— Хапе ли?

— Не, тя не хапе.

— Мразя кучетата — каза Милисънт.

— Колко мило.

— Ъъъ?

— Съжителството е приятно.

Тя ме изгледа с леко подозрение.

— Ами мразя ги. Нищо не правят. Само се мотаят наоколо, ядат и се изхождат навсякъде.

— Това всъщност не е вярно. Кучетата доста внимателно избират мястото за своите природни нужди. Затова човек може да ги гледа вкъщи.

— Добре де, но, така или иначе, не ги обичам.

— Защото не правят нищо полезно ли?

— Не знам. И защо непрекъснато ме разпитваш? Щом кажа нещо, ти веднага искаш да говорим за това.

— А ти не искаш.

— Не.

— Тогава защо го казваш?

— Кое?

— Това, за което не искаш да разговаряме.

— Не знам.

Замълчахме. Тя стана, наля си още кафе, върна се, сложи си захар и мляко и пак седна. Роузи не помръдна от позицията си под стола, вирнала нос към Милисънт, с неподвижно набито тяло. Приличаше на малка черно-бяла пирамида.

— Не е ли сладка? — подхвърлих.

— Кой?

— Роузи.

Милисънт сви рамене.

— За какво ти е?

— Обичам я. Така имам нещо, за което да се грижа.

Милисънт ме изгледа продължително.

— В това няма никакъв смисъл. Да обичаш нещо, което не прави нищо за теб.

— Така си е — съгласих се аз. — Кой размер дрехи носиш? Четворка ли?

— Предполагам. Винаги мама ми купуваше дрехите.

— Мисля, че някои от моите неща ще ти станат. Вземи си душ и ще ти изберем нещо.

— Защо трябва да вземам душ?

— Чистотата е хубаво нещо — казах аз. — Особено ако ще ми обличаш дрехите.

— Не искам да се къпя.

Кимнах.

— Разбира се, че не искаш. И до някаква степен аз се съобразявам с желанията ти. Но не повече. Или ще се изкъпеш, или ще те завлека насила под душа и ще те държа там.

Тя се вторачи в мен. Отвърнах на погледа й. Най-сетне сви рамене, стана и отиде в банята.

— Измий си косата с шампоан — подвикнах й аз.

Вратата се затвори. Измих чашата й и кафемашината и дадох на Роузи кучешка бисквита. После извадих няколко чифта джинси и фланелки на леглото си, така че Милисънт да почувства, че има възможност за избор. Излезе от банята, увита с хавлия. Косата й беше права и блестяща. Ноктите й бяха чисти. Изобщо не приличаше на петнайсетгодишна. Посочих дрехите.

— Избери си нещо.

Тя взе първия чифт джинси и най-близката фланелка.

— Имаш ли някакво бельо?

— Не.

— Естествено. За какво ти е.

— Няма да нося твоето.

— Точно така. Ще ти купим следващия път, когато излезем.