Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (25)

24

Станах, взех си чашата и отидох до предния прозорец. Надникнах надолу и съзрях полицейската кола, паркирана пред сградата. Беше успокояваща гледка. Продължих да стоя там, вперила очи в нея.

— Какво си видяла, Милисънт?

Зад гърба ми цареше мълчание. Взирах се в патрулната кола. Мълчанието продължаваше. Чаках. Най-сетне Милисънт проговори:

— Майка ми поръча на един човек да убие някого.

Затворих очи. Мили боже. Какво трябваше да й кажа? Отново погледнах навън, но вече не намерих успокоение в гледката. Трябваше да направя нещо. Най-сетне се обърнах. Сега тя седеше с лице към мен на стола, но погледът й все още бе сведен. Гледаше Роузи. И раменете й се тресяха. Върнах се, оставих чашата на барплота и я прегърнах с две ръце. Беше скована, но не се съпротивляваше.

— Май ще плачем поред — казах аз. — Сега си ти.

Тя не отговори. Ридаеше неудържимо.

— Това е ужасно — започнах отново. — И сигурно ще стане още по-лошо. Но и двете сме забъркани, така че ще трябва да се измъкваме заедно. И единственият начин е да разговаряме, докато измислим какво да правим.

Тя плачеше. Аз я държах в прегръдката си.

— Не бързай. Разкажи ми го както искаш. Не се притеснявай. Когато се успокоиш. Трябва да знам какъв е проблемът, за да мога да го разреша.

Докато я държах, усещах как се бори да възвърне самообладанието си. Роузи се мушна между краката ни, за да погалим и нея.

Потърках я по корема с палеца на крака си. Милисънт си пое дълбоко дъх на няколко пъти и започна да говори. Думите й звучаха приглушено, защото лицето й остана притиснато към рамото ми.

Каза ми, че Бети Патън има собствен апартамент на първия етаж на фамилната им къща — спалня, кабинет, баня и отделен душ. Никога не пускала Милисънт вътре. Не й разрешавала да ползва банята, защото щяла да я изцапа. Банята била за гости. Разбира се, Милисънт използвала всяка възможност да се вмъква в забранения апартамент и да порови там. Така намерила актовите снимки на майка си. И, естествено, използвала банята много пъти, когато влизала там. Във въпросния ден била в забранената баня и тъкмо излизала, когато вратата на кабинета се отворила. Милисънт се шмугнала обратно и се скрила в стъклената душ-кабина. Чула майка си да разговаря с някакъв мъж, чийто глас не могла да разпознае. Бил плътен и звучал като тихото меко бръмчене на голяма, добре смазана машина. В гласа на майка й се усещало напрежение. Никога не я била чувала да говори така.

— За мен няма значение какво те възбужда — измъркал мъжът. — Но когато това засегне бизнеса, вече има значение.

— Няма да го засегне — казала майка й.

— Вече е факт.

— Можем да го спрем, преди да стане късно.

— Какво предлагаш?

— Ти имаш необходимите средства — казала тя.

— За какви средства говорим?

— Той ще трябва да умре — казала майка й. — Твърде близо сме до целта, за да позволим това да ни попречи.

— Брок знае ли нещо за тоя тип?

— Брок не знае абсолютно нищо. Освен да стреля по мишени и да печели пари.

— Добре тогава — казал мъжът, а мекият му глас изпълнил стаята с енергия. — Ще го отстраним.

— Бързо. Преди да е провалил проекта.

— Естествено — казал мъжът. — Може ли да използвам банята ти?

— Разбира се.

Мъжът влязъл в банята. Милисънт стояла притисната към задната стена на кабината и го гледала през стъклената врата. Той също я гледал. Мълчаливо, без да откъсва поглед от нея, той се пресегнал зад гърба си и затворил вратата на банята, после се обърнал, вдигнал седалката на тоалетната чиния, облекчил се, пуснал водата и внимателно свалил седалката. Бил среден на ръст, с набито тяло и много едри ръце. Косата му била сребриста, къса и вчесана назад. Бил облечен в тъмен костюм и бяла риза, с виненочервена копринена вратовръзка. Под ръкавите на сакото му проблясвали златни ръкавели. На кутрето на лявата ръка носел масивен диамантен пръстен. Навел се над умивалника, старателно измил ръцете си и ги избърсал в хавлиената кърпа, която висяла на закачалката до душа. Докато правел това, продължил да я гледа, после се обърнал и без да каже нито дума, излязъл от банята.

— Още нещо — казал на майка й. — Можеш да си вдигаш краката за когото си искаш. Това не ни интересува. Можеш да се чукаш както си искаш. И това не ни интересува. Доколкото това си остане лично твоя работа. Ясно ли е?

— Разбира се. Беше грешка. Можем да я поправим. Няма да се повтори.

— Ще я поправим — казал мъжът.

Милисънт чула как двамата прекосили стаята и отворили вратата към коридора. Вратата се затворила. В стаята настъпила тишина. Тя останала в душ-кабината в банята, парализирана от ужас. В стаята не помръдвало нищо. Най-сетне се осмелила да излезе от кабината и да погледне иззад вратата на банята. Кабинетът бил празен. Изтичала до вратата, чувствайки, че краката ще й изневерят, отворила я съвсем леко и надникнала навън. И там нямало никой. Милисънт излязла в коридора и отишла до френските прозорци в другия край, които водели към моравата зад къщата. Никой не я спрял. Отворила ги, безшумно ги затворила зад гърба си и хукнала да бяга.

— Защо той не каза нищо на майка ми? — попита Милисънт.

— Предполагам, че е решил да се отърве и от теб и не е искал майка ти да разбере.

— Да се отърве?

— Да те убие.

— О, боже — каза Милисънт.

— Няма страшно — успокоих я аз. — Няма да му позволя.

— Как ще го спреш, трябваше да го видиш как изглежда и как говори. Та ти си момиче като мен, какво, за бога, можеш да направиш?

— Каквото правя и досега — отвърнах аз.

Тя помисли върху това.

— Хубаво би било — продължих аз, — ако тежах сто кила и бях тренирала бокс. Но случаят не е такъв, затова ще търсим друг начин. Мога да стрелям. Мога да мисля. И съм много бърза. Опасните неща в живота почти винаги включват хора с пистолети, а пистолетите обезсмислят размерите и силата. При пистолетите най-важна е жилавостта, а аз съм жилава колкото всеки друг, когото вероятно биха могли да изпратят.

Тя помисли и върху това. Искаше й се да го вярва, защото така щеше да се чувства в по-голяма безопасност. По принцип аз го вярвах. Тази теория ми позволяваше да упражнявам професията си. Тайничко обаче си знаех, че теорията действа по-добре, когато Ричи е наблизо.

— Знаеш ли как се казва мъжът? — попитах я аз.

— Не. Според теб той ли е пратил тези двамата?

— Да.

— Какво ще правим?

— Още утре ще се преместим. Тази вечер няма страшно, защото ченгетата са отвън.

— Къде ще отидем?

— На някое безопасно място — отвърнах. — Знаеш ли за каква сделка е разговаряла майка ти с него?

— Не.

— Имаш ли представа кого са се готвели да убият?

— Явно някой, който е чукал майка ми.

— Но не знаеш кой?

— Не.

— Струва ми се, че е някой, който се кани да разгласи историята — казах аз.

— Да.

— Сигурно е смущаващо. Но дали е достатъчно, за да поиска да го убие само заради това? Ами че такива неща се случват постоянно.

Милисънт сви рамене и отпи от уискито. Всеки път се мръщеше, сякаш беше лекарство. Но не се отказваше.

— На онези снимки, които си намерила, различаваше ли се лицето на мъжа?

— Май че да. Противно ми беше да ги разглеждам дълго.

— Разбирам те. Имаш ли някоя от тях в себе си?

— Не, избягах само с дрехите на гърба си.

— А в стаята ти?

— Не. Майка ми постоянно я претърсваше. Никога не смеех да крия нещо там.

— Не познаваш ли някой от мъжете, с които е била майка ти?

— Не.

За миг общувахме с уискито.

— Значи тя е тършувала из стаята ти?

— Да. За да се увери, че не държа там наркотици, презервативи, цигари и други подобни. Казваше, че е длъжна да знае.

Кимнах.

— Ако ти бе дала още малко време, сигурно щеше да оправдаеш очакванията й.

— Какво искаш да кажеш?

Свих рамене.

— Малко популярна психология. Не ми обръщай внимание.