Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (16)

15

Говорех по телефона с Джули. Беше почти обяд. Роузи седеше върху краката ми под бюрото. Милисънт спеше на пода в другия край на мансардата върху надуваемия дюшек, който пазех за гости.

— Тя при теб ли ще остане? — попита Джули.

— Аха.

— Имаш ли представа как ще се отрази това на сексуалния ти живот?

— Колко по-зле може да стане?

— Вече е зле?

— Колкото щеш.

— Това ме уби. Няма ден, в който да не съм ти завидяла.

— Вместо това ми потърси някой свестен мъж, който да изглежда добре и да не е обратен.

— Хвърлила си око на съпруга ми, а?

— Освен Майкъл — добавих аз.

— Ооо. Така става по-трудно. Срещна ли се с някого?

— С един сводник на име Фараона Фокс.

— Сводниците понякога са забавни — каза Джули. — Тя колко време ще остане при теб?

— Поне докато разбера защо е избягала.

— Не вярваш, че просто й е писнало?

— Не. Излъга ме.

— Сигурна си.

— Имам разрешително за детектив.

— Разбира се. И как ще разбереш това?

— Имам разрешително за детектив.

— Знаеш ли, някои деца бягат от къщи, за да накажат родителите си.

— Знам.

— Така че в колкото по-унизително и шокиращо положение изпаднат, толкова по-ужасени са родителите. А колкото по-ужасени са родителите, толкова по-желано е положението.

— Горе-долу като при самоубийствата — казах аз. — „Виж какво ме накара да направя.“

— Харесваш ли я? — попита Джули.

— Не.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Защото не знаеш, или защото може да те чуе?

— Второто.

— Тя е ядосана и враждебна.

— Да.

— И мрази родителите си?

— Колкото щеш.

— И всички други възрастни.

— Предполагам.

— Включително и теб?

— Сигурно, макар че според мен има известно объркване.

— Защото не се държиш с нея по правилата на възрастните?

— Нещо такова.

Джули се засмя.

— Самата ти никога не си се хващала на правилата на възрастните, Съни.

— А майка ми непрекъснато се опитваше да ми ги пробута.

— Значи ти и тази Милисънт може би ще си допаднете.

— Трябва да бъда по-добра от Фараона Фокс.

— Кой?

— Господинът, който я представляваше.

— Сводникът й.

— Да.

— Знаеш ли, едно нещо не трябва да забравяш. — Гласът на Джули се сниши, щом превключи на професионална тема. — На някои жени всъщност доста им харесва да са курви, ако обстоятелствата не са твърде унизителни. Харесва им физическото усещане, лесните приходи и подобието на мъжко внимание.

— Че какво да не му харесаш?

— Много неща, както добре знаеш. Но в доста случаи тези жени са способни да се дистанцират от действителността на ситуацията, в която се намират.

— И в някои случаи са лесбийки — добавих аз.

— Върховната манипулация на мъжете — каза Джули. — Мислиш ли, че Милисънт е лесбийка?

— Няма как да разбера.

— Би обяснило някои неща.

— Не мога да работя по този начин. Да намеря обяснението и да нагодя обстоятелствата към него. Трябва да стане в обратен ред.

— Е, имай предвид и тази възможност.

В другия край на мансардата Милисънт, все още облечена в късите панталонки и фланелката без ръкави, се измъкна от леглото и отиде в банята.

— По-добре да свършваме — казах аз. — Гостенката ми ще иска да закуси.

— Да закусва ли? Часът е един без двайсет.

— Работила е нощно време.