Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (2)

1

Едно от предимствата на жените в моята професия е, че не сме много, така че работа има в изобилие. Един от недостатъците е, че трябва да измислиш къде да си носиш оръжието. Когато станах ченге, просто носех служебния 9-милиметров пистолет в кобура на колана като всички останали. После обаче ме повишиха в детектив втори клас и работех в цивилни дрехи. Тогава започнаха проблемите. Мъжете носеха пистолета на колана под якето или оставяха ризата над панталона, за да го покрива. Нямах колан, който да издържи тежестта на оръжието. Други носеха малък пистолет в кобур на глезена. При моя ръст метър и шейсет и тегло петдесет и два килограма обаче всяко нещо на крака, по-тежко от гривна, би ме накарало да куцам. Освен това понякога нося поли, а полата просто не се връзва с кобур на глезена. Кобурите на рамото са доста неудобни, да не говорим колко грозно издуват дрехите. Ако пък сложех пистолета в дамската чанта, щяха да ми трябват петнайсет минути, за да го намеря, което щеше да ми свърши работа само ако нападателят ми е ужасно муден. Сестра ми Елизабет отбеляза, че в сутиена ми има предостатъчно свободно място за един пистолет. Никога не съм я обичала особено.

В магазина за оръжие продавачът искаше да ми покаже дамския модел на „Смит и Уесън“. Отказах заради принципите си и купих специалния им 38-милиметров модел с петсантиметрово дуло. С толкова късо дуло като нищо ще пропуснеш хипопотам, застанал на десет крачки. Но пък, от друга страна, всички сериозни престрелки стават на разстояние горе-долу една крачка, а за този обхват петсантиметровото дуло върши работа. Носех пистолета на широк кожен колан в леснодостъпен кобур точно над хълбока, под сако или яке.

Точно така го носех и в онази ранна утрин в началото, на септември, докато шофирах под дъжда по криволичещ частен път в Саут Нейтик, издокарана в син костюм, сако и панталон, копринена бяла блузка, семпла златна верижка и страхотни обувки с високи токчета в тон с костюма. Отивах при много богати хора. Пътят сякаш бе застлан с натрошени мидени черупки. От двете му страни имаше яркозелени дървета, освежени от дъжда. На подходящи, уж случайно подбрани места сред тях цъфтяха храсти. Пейзажът, потънал в омара от дъжда, ми напомни за Моне. На последния завой дърветата отстъпиха място на обширна зелена морава, сред която бе кацнала бяла къща като скъпоценен камък върху кадифена подложка. Огромна фасада с колони, високи прозорци. Алеята се разширяваше в кръг пред къщата и продължаваше отзад, където без съмнение бяха скрити по-неугледните сгради като гаража например.

Щом паркирах, от къщата излезе чернокож мъж в бяло сако и ми отвори вратата. Подадох му една от визитните си картички.

— Мис Рандъл — представих се аз. — Идвам при мистър Патън.

— Да, мадам — отвърна той. — Мистър Патън ви очаква.

Тръгна пред мен към вратата и я отвори, за да вляза. Приятна чернокожа жена, облечена като френска камериерка, ни очакваше в огромното антре.

— Мис Рандъл — обяви мъжът и й даде визитната ми картичка.

Тя я взе, без да я погледне.

— Моля оттук, мис Рандъл.

Климатичната инсталация във фоайето работеше с пълна сила, макар че дъждовният септемврийски ден не беше чак толкова горещ. Прислужницата крачеше бързо пред мен и токчетата й потракваха по каменния под. Ако обувките й бяха неудобни като моите, то тя го понасяше също толкова стоически. И моите токчета тракаха по пода. Фоайето беше украсено с няколко отвратителни пейзажа в скъпи рамки, които сигурно струваха цяло състояние. През френските прозорци в другия край на фоайето зърнах игрище за крокет, а по-нататък обикновена морава, която се спускаше към реката.

Прислужницата отвори една врата в края на фоайето и застана до нея. Влязох вътре. Тук ефектът от климатичната инсталация се чувстваше по-силно, отколкото във фоайето. Стаята беше кабинет, в който личеше намесата на дизайнер професионалист. Книги в кожена подвързия бяха изкусно подредени върху рафтовете по стените, боядисани в тъмночервено. Завесите бяха в същия цвят, но с триъгълни златисти орнаменти. На отсрещната стена имаше камина, в която можех да застана права. Вътре гореше огън. Таванът беше много висок. До лявата стена на стаята имаше масивно бюро от червеникаво дърво, а зад него високи прозорци. Дебелите пъстри килими бяха тъкани някъде в Далечния изток. До камината, на специална поставка от тъмно дърво, бе поставен огромен глобус, осветен отвътре. Над камината висеше портрет на хубава жена с права руса коса и презрителната усмивка на добре охранена домашна котка.

Прислужницата прекоси килима, постави визитната ми картичка върху бюрото и обяви:

— Мис Рандъл.

— Благодаря, Били — каза мъжът зад бюрото, а тя се обърна, мина покрай мен и затвори вратата зад гърба си.

Мъжът разгледа визитната картичка, без да я докосва, после ме погледна и се усмихна. Беше ефектна усмивка и бях сигурна, че той го знае. Тънките бръчици около очите му придаваха добродушен и мъдър вид, а очертанията около устата — решителност.

— Съни Рандъл — промърмори той сякаш на себе си.

После се изправи и заобиколи бюрото. Беше със спортна фигура, по-висок от бившия ми съпруг, синеок и със здравия вид на човек, прекарващ много време навън. Протегна ръка още преди да е прекосил килима.

— Брок Патън — представи се той.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах аз.

Застана толкова близо, докато се ръкувахме, че се надвеси над мен. Не отстъпих назад.

— Кой е измислил това име, Съни Рандъл?

— Баща ми. Беше голям футболен запалянко и сигурно е имало някой известен футболист с това име.

— Сигурно ли? Нима не го знаете?

— Мразя футбола.

Той се засмя, сякаш бе чул нещо неподходящо от устата на малко момиченце.

— Е, добре, Съни Рандъл, имате право.

— Навик ми е, мистър Патън.

— Бих се обзаложил, че е така.

Той се върна зад бюрото си и седна. Отпуснах се в стола пред бюрото, кръстосах крака и за миг се полюбувах на обувките си. Вярно, че бяха неудобни, но изглеждаха страхотно. Патън сякаш също им се възхищаваше.

— Ами… — започна той след известно време.

Усмихнах се.

— Ами… — повтори той — предполагам, че трябва да преминем направо към въпроса.

Кимнах.

— Дъщеря ми избяга — каза Патън.

Отново кимнах.

— Тя е на петнайсет.

Кимнах.

— Съпругата ми и аз решихме, че е най-добре да намерим жена, която да я потърси.

— Сигурен ли сте, че е избягала? — попитах.

— Да.

— Правила ли го е преди?

— Да.

— Къде отиде предишния път?

— Не много далеч. Полицията я хвана заедно с три момчета, докато се опитвали да стопират някаква кола. Успяхме да попречим историята да излезе във вестниците.

— Защо бяга?

Патън бавно поклати глава и прехапа долната си устна. И двата жеста изглеждаха отработени.

— Тийнейджърки — каза след това.

— И аз съм била тийнейджърка — обадих се.

— И сигурно си била много сладка, Съни.

— Неописуемо — казах, — но въпреки това не бягах.

— Е, разбира се, не всички тийнейджърки…

— Нещата при вас наред ли са?

— При нас?

— Ами да. Нали точно от вас е избягала.

— О, ами… да, предполагам, че всичко тук е наред.

Кимнах. Пламъците в камината вдясно пукаха и танцуваха, но не излъчваха никаква топлина. От климатика в стаята беше студено. Прозорците бяха изпотени и дъждът рисуваше поточета в кондензираната влага.

— И защо е избягала тогава?

— Почакай, Съни — каза Патън. — Все още не съм решил дали да те наема да я търсиш.

— А пък аз, Брок, се опитвам да реша дали ми се ще да приема работата, ако ми я предложиш.

— Много заядливо — отбеляза той. — За такова привлекателно момиче.

Реших да не се изчервявам. Той внезапно се изправи.

— Имаш ли пистолет, Съни?

— Да.

— У теб ли е?

— Да.

— Можеш ли да стреляш с него?

— Да.

— Самият аз стрелям добре. Искам да видя как стреляш. Имаш ли нещо против да се поразходим навън под дъжда?

Нямах, освен че косата ми щеше да се намокри и да увисне. И все пак ставаше нещо интересно. Още не знаех какво, но не исках да го изпусна.

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

Той взе чадър от поставката до френския прозорец зад бюрото. Отвори го и излязохме на дъжда. Държеше чадъра така, че бях принудена да го хвана под ръка, за да не ме вали. Закрачихме през меката мокра трева и токчетата ми потъваха в нея. Може би трябваше да измисля ново правило за носенето на обувки с високи токчета на работа, което да гласи „Никога“.

В другия край на игрището за крокет, зад малка горичка, се виждаше навес с дъсчен покрив и нещо като тезгях от едната страда. Влязохме под него и Патън затвори чадъра. После извади ключ от джоба си, отвори едно чекмедже под тезгяха и измъкна оттам малък керамичен диск.

— Какъв пистолет имаш?

Извадих 38-милиметровия „Смит и Уесън“.

— Хм, бърз е — отбеляза той. — Мислиш ли, че можеш да улучиш нещо с него?

Провеждаше се някакъв изпит, само не знаех точно за какво.

— Вероятно — отвърнах.

Той ми се усмихна.

— Съмнявам се, че си много точна с тая играчка.

— Какъв е планът? — попитах.

— Ще хвърля това във въздуха, а ти ще трябва да го простреляш.

Ако улучех диска с пистолет с петсантиметрово дуло, щеше да бъде чиста случайност. Той го знаеше.

— Ще го хвърля оттук — предложи. — Към реката е безопасно да се стреля.

Погледна ме и вдигна вежди. Кимнах. Той се усмихна сякаш на себе си, излезе изпод навеса и хвърли керамичния диск на десетина метра нагоре във въздуха. Не помръднах. Дискът достигна до най-високата точка на полета си, започна да пада и накрая тупна във влажната трева на два-три метра от навеса. Излязох навън, застанах точно над него и го прострелях от разстояние около половин метър. Дискът се пръсна на парчета. Патън стоеше и ме гледаше.

— Не ми се налага да стрелям по нещо, което лети във въздуха на десет метра височина — обясних му. — Този пистолет действа чудесно на малко разстояние, Брок, а това е единствената дистанция, за която ми е нужен.

Прибрах си оръжието. Брок кимна и погледа парчетата от диска още няколко секунди; после взе чадъра, отвори го и ми го подаде.

— Нека влезем вътре. Искам да те запозная със съпругата ми.

После се отдалечи, гологлав под приятния дъждец. Последвах го, сама под чадъра.