Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (3)

2

Бети Патън беше прекалено съвършена. Външността й ме подразни от пръв поглед. Косата й бе безупречно загладена. Гримът й бе твърде дискретен. Краката й бяха като излети. Бледожълтата й ленена рокля прекалено много й отиваше. Седеше в едно ниско кресло в кабинета, кръстосала съвършените си крака, и пиеше кафе. Чашата и чинийката бяха с цвят на слонова кост. По ръба на чашата имаше тънък златен кант. Когато Брок ни представи една на друга, тя се усмихна и грациозно протегна ръка, без да става. Ръкостискането й беше здраво, но женствено. Каза, че й е приятно да се запознае с мен. Нарече ме „мис Рандъл“. Не знам как го правеше, но за всеки страничен наблюдател веднага щеше да стане ясно, че Бети ми плаща, а аз изпълнявам поръчките й.

— Ходили сте да стреляте — отбеляза тя.

— Да.

— Тя може ли да стреля, Брок?

— Ами да, горе-долу — отвърна той.

— Накарахте ли Брок да постреля, мис Рандъл?

— Не — отговорих.

— О, значи сериозно сте го разочаровали. Всъщност това е била истинската цел на упражнението.

Нямах какво да кажа. Декоративният огън все още гореше буйно. Вероятно някой от прислугата го беше разпалил, докато сме били навън. Климатикът все така замъгляваше стъклата на френския прозорец.

— Мисля, че се нуждаем точно от мис Рандъл — каза Брок.

Бети се усмихна и отпи от кафето си. Естествено, не разля нито капка върху роклята си.

— Очаквах да го кажеш — отвърна тя, след като постави елегантната чаша точно в центъра на елегантната чинийка. — Тя е доста хубавичка.

— Има добър опит — каза Брок. — Пряма е. А освен това имам чувството, че е дискретна.

По отношение на какво?

— Мислите ли, че ще откриете нашата Милисънт? — попита Бети, като леко се наведе напред, сякаш за да подчертае въпроса си.

И тя като съпруга си изглеждаше неспособна на неотработени жестове.

— Сигурно мога.

— Защо?

— Защото всъщност съм доста добра в работата си.

Бети се усмихна сякаш на себе си.

— Странна професия за жена — отбеляза.

— Всички го казват.

— Наистина ли?

Знаех си, че ще се ядоса, ако я сравня с мнозинството.

— Аха — потвърдих. — И обикновено го казват по същия начин като вас.

— Омъжена ли сте?

— Не, не съм.

— Разведена?

— Да.

— Значи не сте лесбийка.

— Това, че съм била омъжена, не го доказва.

— Лесбийка ли сте, или не?

— Мисля, че това няма нищо общо с работата.

Бети се вторачи в мен за секунда. Между съвършените й вежди се появи малка съвършена бръчка.

— Изразявате се доста дръзко, мис Рандъл.

— О, мога да бъда много по-дръзка, мисис Патън.

Тя се смръзна за миг, после се обърна към съпруга си.

— Боя се, че тя няма да свърши работа, Брок.

— За бога, Бети. Може би поне за миг трябва да престанеш да се заяждаш.

Бети отново застина на мястото си. После остави чашата и чинийката си на масичката, изправи се без усилие, с грацията на танцьорка, и излезе от стаята, без да каже нищо повече. Гледах съпруга й, докато той я следваше с поглед. В очите му нямаше нищо, което да издава чувствата му към нея. Може би точно това чувстваше.

— Не обръщай внимание на Бети — каза накрая. — Понякога не е лесна.

— Представям си — отвърнах.

Той се усмихна.

— Тя би предпочела някоя по-малко привлекателна млада дама.

— Опитвам се.

Той се усмихна широко.

— Но не успяваш.

Кимнах.

— Дъщеря ви се казва Милисънт?

— Да, Мили.

— Кога изчезна?

— Не е изчезнала — отбеляза Брок. — Избяга.

— Кога?

— Ами днес е сряда. — Той се наведе и погледна календара върху бюрото си. — Не този понеделник, а, ъъъ, миналия.

— Десет дни? — попитах аз.

— Знам, че ти се струва доста време, но в началото не се разтревожихме много.

— Правила ли го е и преди?

— Ами да, в известен смисъл. Гостувала е на някоя приятелка за по няколко дни.

— Без да ви предупреди.

— Знаеш колко непокорни са тийнейджърките.

— Не се опитвам да съдя нито дъщеря ви, нито вас, мистър Патън. Търся откъде да започна.

— Имам снимка — каза той.

Измъкна един кафяв плик от чекмеджето на бюрото си и ми го подаде. Извадих снимката и я разгледах. Беше с добро качество, не като ярките годишни фотографии в картонени рамки от училище. Видях хубаво момиче на около петнайсет, с права руса коса и правилните черти на майка й. В образа на снимката нямаше никакъв живец. Очите й бяха празни. Лицето й беше като маска.

— Хубава е, нали? — отбеляза Брок.

— Аха. Голяма ли е приликата?

— Разбира се. Защо питаш?

— Просто в повечето случаи хората в действителност изглеждат по-отпуснати, отколкото когато се снимат в студио.

— Мили изглежда точно като на снимката — каза той.

— Може ли да я задържа?

— Разбира се.

— Знаете ли с какво е била облечена в деня, когато е избягала?

— Не, съжалявам. Тя има толкова много дрехи.

— Взела ли е нещо със себе си?

Той поклати глава с престорената безпомощност, която мъжете обичат да си придават, когато говорят с жени.

— Някакви предложения откъде да започна? — попитах аз.

— Можеш да поразпиташ в училището й.

— Което е?

— „Пинкет“. В Белмонт. Директорката се казва Полин Плъм.

Полин Плъм. От „Пинкет“. Колко мило.