Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (34)

33

Взех от Милисънт адреса на психиатъра й и си записах час.

Кабинетът й беше на втория етаж в малка административна сграда в Уелсли, в съседство с център по физиотерапия. Здрав дух в здраво тяло, на едно и също място за удобство на клиента. Табелката на вратата гласеше: „Маргьорит Сандборн, семейни консултации“. Влязох и поседях в празната чакалня може би десетина минути, когато вътрешната врата на кабинета се отвори и една жена, която явно беше Маргьорит, я задържа отворена, докато друга много по-млада жена излезе отвътре и мина покрай мен с поглед, забит в пода. Когато младата жена си отиде, Маргьорит ме покани вътре и ми каза да я наричам „Маргьорит“.

— Трябва да ви предупредя, мис Рандъл, че разговорите ми с клиентите са строго конфиденциални.

— Добре — съгласих се аз.

— В рамките на това условие ще се радвам да ви помогна.

— Чудесно — казах. — Милисънт Патън е била ваша пациентка.

— Предпочитам думата „клиентка“ — каза тя.

Косата й беше дълга и прошарена. Беше облечена в безформена рокля на големи цветя и не носеше грим. Единственото й бижу беше тънка златна венчална халка на лявата й ръка. Изглеждаше точно така, както трябва да изглежда една професионалистка в областта на душевното здраве, отхвърлила кокетството на обикновените жени, за да приеме по-дълбоката красота на духа. Бях много доволна, че не съм сторила същото.

— Била е ваша клиентка, нали? — попитах отново.

— Тя все още е моя клиентка — отвърна Маргьорит. — Просто в момента не идва.

— Точно така. Знаехте ли, че е избягала от къщи?

Маргьорит замълча за момент. После каза:

— Това не ме изненадва.

Повдигнах вежди, придобих заинтригуван вид и зачаках.

— Тя беше… — Маргьорит спря, за да помисли. — Не беше оправдала очакванията на родителите си. Родителите й бяха разочаровани. Милисънт презираше очакванията и разочарованието им от нея и им беше много сърдита.

— И каква беше вашата задача? — попитах.

Маргьорит ми се усмихна с вида на професионалист, на когото е зададен въпрос от аматьор.

— Да й помогна да разбере, че очакванията на родителите й не са неприемливи, че тя е напълно в състояние да ги оправдае, и да й помогна да се справи с гнева си.

— Тя имаше ли си собствени очаквания за себе си?

Маргьорит поклати глава едва забележимо, сякаш на ухото и беше кацнала муха. Очевидно потрепването на главата означаваше, че въпросът ми е безсмислен.

— Добра пациентка ли беше? — попитах аз.

Тя се усмихна тъжно.

— Съпротивляваше се.

— На идеята, че очакванията на родителите й не са безпочвени?

— Ако предпочитате — отвърна Маргьорит. — Всъщност е малко по-сложно.

— Разбира се — потвърдих аз. — Как се справихте с гнева й?

— Отбелязахме известен напредък. При всеки сеанс отделяхме все по-малко време, за да го преодолеем.

— Как? — попитах. — Освен ако не е професионална тайна.

— Не, не. Не е тайна. Използвам този метод с много клиенти.

Тя кимна към ъгъла на стаята, където на една поставка бе прикрепено чучело. На една кука до него висяха две боксови ръкавици.

— Удряла е по чувала? — попитах.

— Да. Можеше да си представя когото поиска на негово място.

— Казваше ли нещо, докато удряше?

— Съжалявам, но това вече е тайна.

— Но все пак е казвала нещо?

— Не много — отвърна Маргьорит. — Беше доста тих бяс.

— Но удряше здраво?

— Да.

— Сякаш й харесваше?

— Да.

— „Пренасяне на агресията“ ли го наричате?

Тя отново показа снизходителната усмивка. Колко мило, че се опитвах да разбера магията, която извършваше.

— Как идваше дотук? — попитах аз.

— Мисля, че я докарваше момиче от прислугата. Една камериерка.

— Можете ли да ми кажете дали е имала някой по-близък човек?

— Не отделяхме много време в обсъждане на такива неща — отвърна Маргьорит. — Мисля, че може би харесваше камериерката, която я водеше тук, поне малко.

— Знаете ли как се казваше?

— Не си спомням.

— Нямате ли някакви бележки, от които бихме могли да разберем?

— Никога не си водя бележки — каза Маргьорит. — Опитвам се напълно да се отдавам на общуването с клиента. Емпатията е от решаващо значение.

Бях сигурна, че известно запазване на дистанцията е също толкова полезно, но не смятах, че спорът по този въпрос би дал резултат. Докато говорехме, хвърлих поглед на дипломата в рамка на стената. Доколкото успях да разбера от латинските термини, Маргьорит имаше бакалавърска степен от държавния университет на Северна Дакота и магистърска от колежа „Лесли“.

— Случайно да знаете дали са имали повече от една камериерка?

— Мисля, че имат и иконом.

— Мъж ли е?

— С такова впечатление съм останала.

— Можете ли да ми кажете още нещо, което би ми помогнало да я разбера?

— Вероятно е по-добре да насочите усилията си към откриването й — каза Маргьорит.

— Намерих я.

— Тогава защо, за бога…

— Опитвам се да реша какво да я правя.

— Не сте я върнали на родителите й?

— Тя не иска.

— И вие смятате, че желанията й са достатъчно зрели?

— Да.

— И че трябва да се съобразявате с тях?

— Да.

— Надявам се, че не надценявате отговорностите си — каза Маргьорит.

Помислих дали да не пробвам и аз чучелото и ръкавиците. Но имах да свърша още много детективска работа. Пренасянето на агресията трябваше да почака.

— И аз — отвърнах й.