Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (42)

41

Бях с Брайън Кели пред офиса на диспечерите на „Лимузини Кроули“.

— Това дори не е мой случай — каза Брайън.

— Знам, но с мен няма да искат да говорят. Трябва ми някой със значка.

— Ако има престъпление, то си е на Фреймингъм.

— Може и така да е — казах. — Но някой от Фреймингъм пренесе ли те в рая миналата нощ?

— Ами не.

— А някой от Фреймингъм ще го направи ли отново довечера?

— Не вярвам.

— Тогава?

— Хайде да влизаме — каза Брайън. — Имам доста въпроси към този диспечер.

Диспечерът беше едра жена с рокля на цветя до глезените, чийто долен ръб докосваше върховете на синьо-белите й маратонки „Найки“.

— Мистър Патън е много добър клиент — каза тя. — Не мисля, че би искал да обсъждаме работите му.

— Да. — Брайън й показа значката си. — Но аз бих искал.

Доста дълго оглеждаше значката, за да се увери, че на нея не пише „Инспектор по пилета“.

— Работим по един определен случай — казах аз. — Двама мъже са отишли при мистър Патън с една от вашите лимузини. Преди около месец.

Нямаше да ни навреди, ако заради множественото число сметнеше, че и аз съм от бостънската полиция. Диспечерката се вторачи в мен за момент.

— Двама мъже — повтори тя.

— Аха.

— Миналия месец?

— Преди около месец.

Тя седна на компютъра и раздвижи мишката.

— Имали сме курс на петнайсети август — каза.

— Разкажете ни по-подробно — подканих я аз.

Брайън с магическата си значка се облегна на кантонерката до бюрото й. Тя го погледна. Той й се усмихна.

— Вземане на двама мъже на адрес в Суомпскот. Откарване до дома на мистър Патън в Саут Нейтик. Изчакване и връщане.

— Имената на мъжете?

— Само едно име, мистър Крейгън.

— Адрес?

— Адресът на мистър Патън.

— Не, адресът на клиентите в Суомпскот.

— „Кингс Бийч Теръс“ 33.

— Кой е бил шофьорът?

— Студент от колежа. Рей Джордън, живее на Сейнт Пол стрийт в Бруклин.

Тя ни даде адреса. Излязохме, върнахме се в колата на Брайън и отидохме обратно до жилището ми. Слязох. Брайън също слезе, заобиколи и застана до мен.

— Трябва да се мярна в управлението.

— Мисля, че мога да продължа сама — казах аз. — Шофьорът ще разговаря с мен, защото работодателят му ме изпраща.

— Според мен не бива да притискаш Крейгън сама.

— Много по-малко вероятно е да науча нещо, ако с мен е бостънско ченге.

— Ами бившият ти съпруг? Крейгън може би ще бъде по-кротък, ако той е наблизо.

— Той наглежда Милисънт — отвърнах аз, — докато Спайк работи по обяд в ресторанта.

— Всичко, което знаем за Крейгън, показва, че е опасен — каза Брайън.

— Спомни си как се запознахме.

Той ме прегърна.

— Спомням си.

— Значи знаеш, че не ми липсват възможности.

— Знам.

Притиснахме се за миг. После Брайън леко се отдръпна и ми се ухили.

— Ако те хване натясно, вероятно ще го любиш до смърт.

Усмихнах се.

— Ти би трябвало да знаеш.

— Аха. Личният опит си казва думата. Ще се видим ли довечера?

— Ще ти се обадя — отвърнах.

Рей Джордън живееше на втория етаж на един триетажен блок недалеч от Уошингтън стрийт. Беше светъл чернокож с едва доловим карибски акцент. Каза ми, че следва в Бостънския университет.

— Винаги аз карах до мистър Патън — потвърди той.

— Караш момичетата му дотам и обратно.

— Момичета ли?

— В отсъствието на мисис Патън мистър Патън е поръчвал да му докарват момичета вкъщи — казах аз. — Идвали са с лимузина. „Кроули-8“. Ти винаги си карал до мистър Патън…

— Да. Аз возех момичетата.

— Откъде ги вземаше?

— От паркинга пред търговския център на Честнът Хил. Главният вход.

— Едни и същи момичета ли бяха всеки път?

— Не съм сигурен.

— Нали си ги виждал? Когато си излизал, за да им отвориш вратата.

— Бяха азиатки — каза Рей. — А те всичките изглеждат еднакви.

— Е, май че си политически некоректен.

Рей се усмихна. Беше неспокоен, но го прикриваше.

— И аз съм от малцинствата — каза той. — Но е вярно. Не смятам, че са били едни и същи, ала не мога да го твърдя със сигурност.

— Пред търговския център ли ги оставяше на връщане?

— Да.

— Колко време оставаха?

— Обикновено ги връщах около един и половина, два сутринта.

— И просто си ги оставял на пустия паркинг пред затворения търговски център?

— Да, госпожо. Такива бяха указанията. Момичетата никога не поискаха нещо друго.

— Имаш ли представа как са отивали и са се връщали от центъра?

— Може би са живеели наблизо — предположи Рей.

— В Честнът Хил?

— Е, просто си помислих…

— Докато момичетата бяха в къщата, там имаше ли други хора?

— Не знам. Чаках в колата.

— Имаше ли други коли?

— Не.

— Когато си откарал Кейтъл Крейгън, с него е имало друг мъж.

— Кой?

— Кейтъл Крейгън. Трудно се забравя такова име, нали?

— Да, да. Спомням си.

— А другият мъж?

— Не знам фамилията му. Мистър Крейгън го наричаше Албърт.

— Нещо друго?

— Мисля, че Албърт може би е от Провидънс. Говореха за някакви ресторанти там. „Ал Форно“ и други подобни места.

— Разговаряха ли изобщо за мистър Патън — попитах аз — или за мисис Патън?

— Не.

— Имаш ли представа защо са ходили там?

— Не.

Замислих се за миг. Албърт от Провидънс.

— Това е добра работа за човек, който може да работи на половин ден — каза Рей. — Много време просто си седиш и чакаш, така че има възможност за четене. Ако кажете на мистър Патън, че сме разговаряли, сигурен съм, че ще поиска да ме уволнят.

— Не виждам защо трябва да му казвам — отвърнах аз.

— Поне докато завърша — каза Рей.