Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (95)

92.

Извърнах се настрани от него и се загледах през прозореца, като се опитвах да позная къде се намираме. Трудно бе да се прецени, но знаех, че сме се насочили на изток.

Поклащането на самолета не помагаше на стомаха ми да се успокои. Личеше си, че Майър е позабравил пилотските си умения. През няколко секунди се накланяхме наляво или надясно, следваше корекция — завой в обратната посока, сетне отново се връщахме към курса.

Но след още няколко минути той успя да уравновеси самолета.

— Е, Бенет, вече съм готов за последното действие — изръмжа ми. — Време е да довърша започнатото. Дължим на семейство Бланшет една последна визита. Ще се гмурнем в спалнята им с петстотин километра в час и ти ще бъдеш с мен. Казах ти да не се изпречваш на пътя ми, проклетнико.

През цялото време бях почти сигурен, че той възнамерява да убие и двама ни, но не исках да мисля за това. Сега обаче вече не остана място за съмнение.

И тогава си казах: О, не, само това не.

Макар че китките ми бяха стегнати в белезниците, пръстите ми бяха свободни. Започнах скришом да дърпам предпазния колан.

След още няколко минути полетяхме опасно ниско и опасно бързо, като наближавахме гигантските ярко осветени небостъргачи на Манхатън. Разпознах огромния тъмен правоъгълник на Сентръл Парк — с очертаните му с дървета алеи и блещукащото в мрака езеро.

Потръпнах, като съзрях целта ни — сградата на Пето авеню, в която живееше семейство Бланшет. Намираше се точно пред нас и сякаш израстваше пред очите ни със зашеметяваща скорост. За удивително кратко време се озовахме толкова близо до нея, че можех да виждам вече дори свещите, плаващи в басейна на покрива.

Дръпнах колана за последен път и той се отскубна. После се хвърлих с цялото си тяло наляво и ударих Майър с глава.

Пред очите ми изскочиха звезди, помислих си, че ударът бе по-силен за мен, отколкото за него, но видях как от сплескания му нос рукна кръв. Той издаде приглушен животински вой и посегна за пистолета си, оставен в скута му. Аз се дръпнах, като се приближих до вратата от дясната ми страна, опрях се в нея за опора и го изритах право в брадичката.

Ударът бе силен, уцелих го с двата си крака. Главата му рязко се отметна назад, а пистолетът му излетя някъде зад нас. Самолетът се завъртя, описа широка дъга и полетя надолу. Не ми пукаше. Продължих да го ритам като обезумял по главата, лицето, врата, гърдите — буквално се опитах да го изтикам през неговата врата навън. И с всеки удар надавах неистов вик.

Може би щях да успея, ала той някак можа да измъкне стоманената палка и ме перна с все сила между краката. Отново изкрещях, този път от болка. Причерня ми и се свих. Очите ми щяха да изхвръкнат от орбитите.

Майър ме остави за малко, колкото да уравновеси самолета и да го насочи в пространството между високите сгради в посока към Сентръл Парк. После ме удари по челото. Имах чувството, че ми строши черепа. Светът потъмня за мен, когато той ме стовари обратно на седалката ми.

Последният му премерен удар с палката отблъсна главата ми към вратата толкова силно, че чак прозорецът се счупи. Преди тялото ми да се отпусне и очите ми да се затворят, видях завихрени светлини и кръвта, която заля кабината като тъмна завеса.

Почти бях примрял, но някъде дълбоко в съзнанието ми продължаваше да пулсира една слаба искра като затихваща мисъл.