Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (75)

72.

Пиковият час на движението още бе в разгара си, когато таксито на Учителя спря зад един полицейски автомобил, паркиран пред хотел „Пиер“. Това леко го изнерви, но портиерът Вини побърза да отвори вратата на таксито със заучени движения, все едно нищо особено не се е случило. Полицаите не посещаваха места като това, за да арестуват хората — идваха, за да ги защитят. Все пак Учителя остана нащрек, като не отдели ръката си от дръжката на пистолета четиридесет и пети калибър дори докато слизаше от таксито.

— Добре дошли у дома, господин Майър! — поздрави го Вини. — Как беше пътуването? До Париж, нали?

Беше казал на всички в хотела, че отива в Париж. Макар че всъщност стигна доста по-далеч. В други измерения. Но сега си беше у дома, там, където живееше през последните три години.

— Беше страхотно, Вини. Особено храната — отвърна Учителя и неволно се усмихна. Хареса Вини още в деня, в който реши да се премести в този световноизвестен хотел. Беше веднага след смъртта на майка му, когато той се оказа единственият наследник на богатството на Роналд Майър, възлизащо на двадесет и четири милиона долара. Реши, че негов дълг към онзи задник, доведения му баща, е да профука имането му до последния проклет цент. Но задържа апартамента си в Хелс Китчън като таен команден център. — Какво е станало, че отвън има полицейска кола? — попита той небрежно.

— О, господи! Вероятно още не сте чули. Наоколо върлува някакъв шибан… пардон, откачен маниак, който през последните дни изпозастреля сума ти народ. Убил една стюардеса в някакъв хотел на Шесто и салонния от „Двадесет и едно“. Пише го във всички вестници. Ченгетата смятат, че е някакъв богаташ, на когото му изхвръкнала чивията. Та затуй сега вардят навсякъде, където има богаташи. Братовчед ми Марио, сержант в полицията във Вилидж, ми каза, че всичките му колеги пощурели, като разбрали, че могат да натрупат по цяло състояние от парите за извънредни дежурства. Да не би този свят да се е побъркал?

— Съгласен съм с теб, Вини — кимна Учителя и тайно отстрани ръка от оръжието си.

— Хей, какво става с онова нещо за „Фуд Нетуърк“? Вече ми писна от рецептите на Емерил и тъпите му трикове.

— Търпение, Вини. Добрите неща се случват само на този, който умее да чака.

— Щом така казвате, господин Майър. Какво става? Нямате багаж?

— Нещо се обърка на летище „Кенеди“. Не се случва за пръв път, нали? Ще го изпратят по-късно. А и точно сега се нуждая само от едно питие.

— Също и аз, господин Майър. Приятно прекарване.

Като влезе в хотела, рецепционистът Майкъл го поздрави сърдечно, също както Вини отвън.

— Господин Майър! Добре дошли, сър. — Учителя харесваше Майкъл почти колкото Вини. Майкъл беше дребен блондин, любезен, с мек и дискретен глас, който умееше да ти бъде невероятно полезен, без да ти целува задника. Наистина ценен.

Без никакво суетене Майкъл влезе в кабината за пощата зад бюрото на рецепцията и се върна с писмата, оставени за Учителя.

— О, да, сър, щях да забравя. Преди час се обади Барни и ми поръча да ви предам, че последният костюм ще е готов, когато се появите.

Учителя усети как внезапна студена тръпка пробяга по гръбнака му. Костюмът му бе готов.

Този, в който щеше да умре.

Така би трябвало да нарече наистина последния си костюм.

— Чудесно. Благодаря ти, Майкъл — промърмори той, докато преглеждаше писмата си.

Спря, когато погледът му се прикова върху един голям плик, съдържащ покана върху релефна хартия. Адресът на изпращача беше „Господин и госпожа Бланшет“. Кимна със задоволство. Някой, когото познаваше от предишния си живот, го бе включил в списъка на гостите. Семейство Бланшет нямаше представа кой бе господин Майър.

— Майкъл? — попита, като опря плика до брадичката си и се запъти към асансьора.

— Да, сър?

— Спешно ми трябва час за козметичния салон на хотела.

— Смятайте го за уредено, господин Майър — обеща му Майкъл.

— И би ли се погрижил, ако обичаш, да ми изпратят бутилка шампанско? Вих предпочел розе.

— „Дом Периньон“? Или „Вьов Клико“? — попита Майкъл, мигом припомнил си любимите марки на клиента.

— Какво ще кажеш и за двете? — рече Учителя с най-неустоимата си усмивка, също като на Том Круз. — Живеем само веднъж, Майкъл. Само веднъж.