Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (42)

39.

Реших да се отбия до болница „Белвю“, за да проверя дали има някаква възможност да поговоря с ранения колега от транспортната полиция.

Докато шофирах дотам, ми хрумна нещо, на което никога досега не бях обръщал внимание. След атентатите от 11 септември на обитателите на Ню Йорк очевидно не бе нужно много, за да се изнервят заради безопасността си. Парен каша духа, казах си.

Туристите се трупаха пред входовете на хотелите край южния край на Сентръл Парк, но изглеждаха напрегнати и непрекъснато се озъртаха на всички посоки. Една почти изпаднала в истерия тълпа се опитваше да узнае последните новини от гигантските телевизионни екрани, инсталирани на „Плаза“ и излъчващи предаванията на Си Би Ес. По тротоарите на Лексингтън авеню беше пълно с чиновници, наизлезли пред модерните стъклени кули. Всички дърдореха по мобилните си телефони и натискаха бутоните на органайзерите си „Блекбъри“, сякаш очакваха всеки момент да бъде оповестена заповед за евакуирането на града. Дори имаше поток от хора, тръгнали си по-рано от работа, който се изливаше в гарата Гранд Сентръл.

Може би всичко, което ставаше, имаше нещо общо с действията на убиеца, внезапно прозрях аз. Може би той искаше да всее колкото се може повече страх.

Ако наистина бе така, то сега би трябвало да е извънредно доволен, защото планът му се осъществяваше безпогрешно.

Не исках и моят служебен шевролет да се присъедини към множеството полицейски коли, блокирали входа на болница „Белвю“, затова паркирах до платформата за разтоварване и влязох през задния вход.

Ед Корзеник — ветеранът, който бе прострелян в метрото, още се намираше в хирургичното отделение. Като по чудо куршумът, насочен към главата му, само одраскал черепа му. Но в плешката си имаше рана от пистолета четиридесет и пети калибър, с която хирурзите още се опитваха да се справят.

Ед имаше многочислено семейство, като много от близките му се бяха струпали в чакалнята — жена, майка, братя и сестри. Като ги видях, потънали в скръб и отчаяние, веднага ми се прииска да позвъня у дома.

Отговори ми Брайън, най-големият ми син. За щастие той, разбира се, нямаше представа с какво се занимавам в момента или какво ставаше навън по улиците. Поговорихме си на спортни теми, за „Янките“ и за ставащото в отбора на „Джетс“. Скоро щеше да навърши тринайсет, осъзнах аз с удивление. Мили боже, нима щях да имам цяла къща, пълна с тийнейджъри?

Затворих с усмивка. Това бяха двайсетте най-хубави минути от днешния ми ден.