Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (32)

29.

В заседателната зала на дванадесетия етаж на Главното управление на нюйоркската полиция, известно още като Полис Плаза Едно, за пръв път се срещнах с Бет Питърс. Около четиридесетгодишна, миньонче, добре сложена, тя приличаше повече на водеща от новините, отколкото на полицай. Приятна, но с резки маниери и мила усмивка. Отново ме обзе предчувствието, че ще се разбираме много добре.

Но нямахме време да си поговорим. На преден план бяха разследванията на аварийния отряд, представян от шефа на детективите Макгинис. След разговора ни тази сутрин бях доста изненадан, че ми позволиха да участвам в заседанието.

В залата се събрахме двайсетина колеги, главно от нюйоркската полиция, но забелязах и неколцина от ФБР, заедно с цивилни агенти. Двамата с Бет се настанихме най-отзад. Пръв заговори Пол Ханбъри, млад съдебен лекар, чернокож, професор от Колумбийския университет.

— Мисля, че имайки предвид вниманието, което тази личност отдава на детайлите, можем да изключим вероятността да се окаже параноичен шизофреник. Ако чуваше гласове, вероятно досега щеше да е обсебен от тях. Но може би ни заблуждава. Тъй като си сменя дрехите и използва различни оръжия, не мисля, че имам правото напълно да изключа възможността да се окаже страдащ от раздвоение на личността. Засега мога само да гадая за мотивите му, но той съответства на модела на саможивите личности — вероятно е пострадал в ранното си детство от някаква травма и сега търси отмъщение чрез осъществяването на убийствените си фантазии.

След него заговори Том Лемб, слаб, с изпито лице, профайлър от щабквартирата на нюйоркското ФБР на Федеръл Плаза 26.

— Почти сигурно е, че нашият стрелец е мъж, вероятно над тридесетгодишен. Не съм съвсем сигурен дали мога да се съглася с предположението, че е саможив. Няма съмнение, че не се притеснява да се приближава до жертвите си и да общува с тях. Фактът, че използва оръжия от два различни калибъра, подсказва, че или е бивш военен, или е пристрастен към пушкалата. Лично аз съм склонен да подкрепя втория вариант, така че ще трябва да проверим обичайните подозрителни любители на оръжията.

— Мислите ли, че може да си имаме работа с повече от един убиец? — попита го Бет Питърс. — Възможно ли е да действа екип от убийци, както при случая с Малво във Вашингтон?

Федералният агент се подпря замислено на брадичката си.

— Това е интересна идея. Не е зле да я обсъдим. Този тип не се вписва съвсем точно в профила на известните ни досега модели на серийни убийци. Но както каза Пол, засега можем само да гадаем.

Тогава се изправих аз и всички глави се извърнаха към мен.

— Щом случаят е такъв, защо не отделим малко време, за да обмислим възможността стрелецът да е лично свързан с жертвите си? Този тип не изглежда глупав. Не е само гневен, нито с някакви емоционални отклонения или неспособен да се контролира, за разлика от повечето серийни убийци.

Пол Ханбъри заговори отново:

— Серийните убийци често планират престъпленията си с години, детектив. Това ги утешава, когато ги пренебрегват или се чувстват наранени. Валидно е старото правило: „Един ден ще се върна и тогава ще се сдобия с уважението, което заслужавам“. Натрупването на огорчения може да доведе до изненадващи резултати.

— Да, разбира се — съгласих се аз и погледнах към Макгинис. — Все пак не съм напълно убеден, че той с обикновения тип сериен убиец. Не трябваше ли вече да се е свързал с медиите?

— Искаш да кажеш, че той само се преструва на откачен? — попита ме Бет.

— Ако само се прави — присъедини се към разговора детектив Лейвъри от другата страна на масата, — аз пръв ще го номинирам за наградите „Оскар“.

— Искам да подчертая — продължих, — че ако този тип действа по програма, това може би ще ни насочи към нещо. Иначе каква алтернатива ни остава? Просто да покрием Манхатън с безброй полицаи и да стискаме палци някой да се случи наблизо, когато той отново реши да действа?

Тогава Макгинис скочи от стола си и ме изгледа кръвнишки.

— Точно това ще направим, Бенет. Нарича се активно контролиране на обстановката с цел престъпниците да бъдат провокирани към действия. Моля, обяснете плана си, агент Лемб.

Седнах на стола си. Агентът от ФБР препоръча подсилване на патрулирането и особено разполагането на екипи от антитерористичния отряд край най-скъпите зони в града — като Рокфелер Сентър, Харвард Клъб, Ню Йорк Атлетик Клъб, Линкълн Сентър, Карнеги Хол и „Тифани“.

„Тифани“, повторих си аз. Нима бе необходима още охрана на суперлуксозния бижутериен магазин? Ами какво да кажем за Музея на модерното изкуство и за половината ресторанти, изброени в ресторантьорската класация на Зъгат? Та това е центърът на Ню Йорк, за бога. Невъзможно е да се намерят достатъчно полицаи, които да се прикриват като портиери на всеки първокласен обект.

— И ми позволете накрая да ви напомня, че всичко казано тук представлява поверителна информация — завърши срещата Макгинис.

Сърдитият му поглед пак се прикова върху лицето ми и остана задълго там.

Аз присвих очи, като отново се замислих как да се защитя, но се отказах. Вместо това си взех още една чаша кафе, отпих гореща глътка, която едва не ми заседна, след което се зазяпах навън през прозореца. От заседателната зала се откриваше спираща дъха гледка към Бруклинския мост.

Може пък убиецът да ми направи лична услуга и да се измете в някой друг район, за да избива и тероризира тамошното население.