Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (34)

31.

Двайсет минути по-късно, понесъл свеж букет от розови и жълти рози за сто седемдесет и пет долара, Учителя влезе в просторното фоайе на хотел „Платинена звезда“ на Шесто авеню.

Едва не коленичи от възхищение пред масивните плочи от блестящ бял мрамор, изцяло покриващи пода, и десетметровите стени. Таванът беше украсен със стенописи в ренесансов стил, а висящите от него кристални полилеи не отстъпваха по размерите си на пристанищните влекачи. Поклати глава, удивен от интериора, докато се взираше в корнизите, изглеждащи като златни.

Понякога тези задници наистина ги биваше.

Забърза към рецепцията с притеснено изражение. Остави букета върху мраморния плот пред красивата брюнетка, дежуреща зад бюрото. Видя, че тя остана впечатлена от ухаещите рози.

— Моля ви, кажете ми само, че не съм закъснял — помоли я той, като скръсти ръце пред гърдите си. — Розите са за Мартин Брусар. Нали още не е напуснала хотела?

Младата жена се усмихна на изнервения ухажор и провери името в компютъра пред себе си.

— Имате късмет. Госпожица Брусар още е тук.

Учителя си придаде вид на безкрайно облекчен.

— Слава богу! После я попита настойчиво: — Мислите ли, че ще ги хареса? Не са ли твърде пищни? Не искам да изглеждам съвсем отчаян.

— Ще ги хареса, повярвайте ми — увери го тя. — Великолепни са.

Учителя захапа загрижено палеца си.

— Запознахме се само преди два дни и знам, че е истинска лудост, но тази сутрин, като се събудих, бях уверен, че ако я оставя да си замине, без да й призная какво изпитвам към нея, никога няма да си го простя. Но искам да я изненадам. Къде е най-удобното място да я чакам, но така, че да не я изпусна на излизане?

Рецепционистката се усмихна още по-лъчезарно. Сега изцяло беше на негова страна, щастлива да помогне на един истински влюбен.

— Най-добре е на диваните срещу асансьора — обясни му, като посочи към тях. — Късмет!

Учителя се настани на дивана, с букета в скута си. Ръката му се плъзна под сакото отзад, където криеше двата си пистолета, затъкнати в колана. Избра колта двадесет и втори калибър и го нагласи под букета.

След минути приятен мелодичен звън огласи пристигането на асансьора. Една от блестящите месингови врати се разтвори. Учителя се изправи, когато отвътре излязоха пет стюардеси с шалчета от синя коприна. Спокойно можеха да бъдат модели от най-изисканите модни ревюта. Или може би актриси от филми, за които хотелът щедро би платил като чудесна реклама.

Щом ги видя, той се почувства възвисен, стори му се, че може да полети. Главозамая се при мисълта какво се готвеше да направи.

Мартин Брусар вървеше най-отпред. Висока метър и осемдесет и три, агресивно красива, с дълга коса, поклащаща се зад нея като воал от светъл сатен. Сякаш едва докосваше мрамора.

Учителя се изправи и се втурна да я пресрещне, с цветята напред.

— Мартин! Ето, те са за твоя рожден ден!

Изящната като статуетка блондинка се спря и погледна смутено букета.

— Моят рожден ден ли? — От учудване го изрече като „розден ден“. — За какво говорите? До него остават повече от три месеца. — Погледът й се отмести към лицето на Учителя. — Познаваме ли се, мосю? — Но очите й блеснаха игриво. Също като рецепционистката, тя очевидно хареса букета.

Учителя затаи дъх, докато ръката му с двадесет и две калибровия пистолет се промуши в букета. Внезапно всичко стихна — като в забавен кадър, невероятно спокойно. Беше ли се чувствал някога толкова безгрижен? Толкова свободен? Сякаш плуваше безтегловно в утробата на майка си.

Цветята експлодираха във въздуха, когато натисна спусъка. Куршумът я прониза точно под лявото око. Стюардесата рухна върху мраморния под, без дори да потрепне. Кръвта обля лицето й.

— Рожден ден ли казах? — изръмжа Учителя. — Извинявай. Имах предвид погребението ти. — Стреля още два пъти във великолепния й бюст.

Другите стюардеси отстъпиха панически и се разпищяха. Той захвърли букета върху трупа на Мартин Брусар, презареди двадесет и две калибровия пистолет и заотстъпва към вратата на фоайето.