Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (49)

46.

Вечерните новини в единадесет изобилстваха с материали за убийствата. И репортерите, и водещите бяха настроени крайно критично към начина, по който нюйоркската полиция се опитваше да се справи със случаите. От Ей Би Си интервюираха хората по улицата, като им задаваха въпроса дали според тях ченгетата полагат достатъчно усилия.

Загледах се в един мършав данъкоплатец, чакащ на автобусна спирка, който, преди да заговори, се ухили подигравателно и насочи палеца си надолу.

— Те направо смърдят — отсече той. — Дори четиригодишната ми дъщеря може да залови този тип.

— Тогава какво чакаме още? — изръмжах към екрана. — Някой да доведе тук хлапето.

Запратих срещу телевизора хартията, в която беше увит сандвичът ми, за да ударя символично все още мрънкащия келеш, след което се обърнах с гръб към екрана.

Вече бях изпратил манифеста на Учителя за мисията му на федералния агент Том Лемб, тъй като бяха обещали да си сътрудничим. Целта ми бе да ги подтикна да проверят дали в архива на ФБР няма да се открият някакви допълнителни следи, но още нямах отговор от федералните. Габриел Моншкур, приятелката на убитата Мартин Брусар, бе готова лично да провери снимките на персонала на авиокомпаниите с надеждата да открие този пилот, когото бе срещнала на едно празненство и който според нея приличал на Учителя. Но още чакахме да получим албумите със снимките. За нещастие, на сутринта тя трябваше да отлети за Париж с „Ер Франс“.

Ако нашият стрелец се придържаше стриктно към намеренията си, новият ден нямаше да ни донесе нищо добро. Времето беше от съществено значение, както сестра Доминик често ни напомняше, когато бяхме в седми клас.

Накрая реших, че трябва незабавно да действаме, а не само да контролираме обстановката. Изпратих двама полицаи от Център-север да вземат госпожица Моншкур и да я отведат на летище „Кенеди“. После започнах да звъня на хората от охраната на авиокомпаниите. С тях вече бях разговарял десетина пъти, но сега категорично им заявих: ако тези фотоалбуми не бъдат доставени, когато френската стюардеса пристигне на летището, ние, от нюйоркската полиция, ще си направим извода, че в съответната авиокомпания действа прикрит съучастник на убиеца, или къртица, казано на нашия жаргон. Това би могло да доведе до блокиране на полети, докато ситуацията не се разреши, което вероятно би отнело няколко дни.

Категоричният ми тон най-сетне ги накара да се размърдат. Към полунощ хората ми на летище „Кенеди“ докладваха, че френската стюардеса преглежда албумите.

Реших да си взема малко почивка, преди съвсем да рухна от умора. Обявих на всички, че мобилният ми телефон ще бъде включен в режим на повикване. После се запътих към дома с намерението да проверя как са болните. Щом влязох, заварих Шеймъс във всекидневната, зает да си сипва от уискито „Джеймсън“ в детска пластмасова чаша.

— Не те ли е срам, монсеньор! — възмутих се аз. — В шкафа над хладилника имаме големи чаши за големи хора като теб.

— Много смешно, няма що — промърмори Шеймъс. — Да не мислиш, че е за мен? Гърлото на горкия Рики така е пресъхнало, та си казах, че няма да е зле, ако му дам малко от лекарството на ирландците от Галоуей, както самите те го наричат. Нищо лошо няма да му стане от една глътка „Джеймсън“, заедно с чаша топло мляко със захар.

Не повярвах на ушите си.

— Ти да не си паднал по стъпалата на олтара? — викнах му, като изтръгнах бутилката от лапите му. — Твоята „малка“ доза от лекарството от Галоуей може да ни отведе в семейния съд. Не мога да повярвам, че наистина се налага да го изрека гласно: Не давай никакво уиски на децата!

— Е, добре де — въздъхна Шеймъс с наранено достойнство, преди да грабне палтото си. — Продължавай по твоя глупав начин. Кажи на Рики, че Шеймъс си тръгва.

Неохотно реших, че ще е по-добре и аз да не пия от уискито, а да го прибера в шкафа. После пак проверих по телефона как се справят детективите ми на летище „Кенеди“. Разбрах, че стюардесата от „Ер Франс“ вече проверила албумите на „Делта Еърлайнс“ и на ирландската авиокомпания „Еър Лингус“, но още не е разпознала убиеца.

Само от „Бритиш Еъруейс“ още се бавели. Всъщност приготвили албума със снимките на пилотите си, но изчаквали, тъй като последната дума за разрешението принадлежала на техния главен изпълнителен директор, който бил на почивка някъде в Италианските Алпи.

— Да, разбира се — промърморих аз. — Всички днес предпочитат италианските курорти. Или най-малкото Сейнт Мориц. Кажете му, че когато падне следващата жертва, ще изпратим снимките от местопрестъплението в кабинета му, за да им се наслаждава със сутрешното си еспресо.

След като затворих телефона, взех важното решение да остана да спя у дома. Отидох в банята за един бърз, но освежаващ душ. Ала като дръпнах завесата, едва не се сгромолясах от удивление.

Моята петгодишна Шона спеше във ваната.

— Какво правиш тук, маргаритке? — попитах я, като я вдигнах. — Откога възглавниците са станали играчки за вана?

— Просто не исках да ти създавам повече мъки с чистенето, тате — изрече прегракнало Шона.

Трепереше, докато я отнасях в леглото й. Взирайки се в нея, си зададох въпроса, който не спираше да ме преследва през последната година. Какво би сторила Мейв? Грабнах фенерчето от килера, върнах се в стаята на Шона и зачетох шепнешком приказки от любимите й книжки за Магическото дърво, докато тя не се унесе в сън.

— Как се справям, Мейв? — попитах, като излязох в коридора. — И не се притеснявай. Разрешавам ти да ме излъжеш.