Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (33)

30.

Големите слънчеви очила „Дизел“ закриваха добре очите му, но въпреки това Учителя примигна на ярката светлина, която го връхлетя след завоя на ъгъла на Осмо авеню и Четиридесет и втора улица.

Отново се бе преобразил като хамелеон: с кожено яке на Пиеро Тучи, пъстра тениска, джинси „Морфин Дженерейшън“ и боти от „Дучезе“. Привидно изглеждаше небрежно облечен, но хората с набито око за модата веднага щяха да оценят, че облеклото му струва повече от месечните възнаграждения на много от тях. Не беше обръснат и наболата брада му придаваше вид на филмова или рок звезда.

Напуши го смях, докато напредваше към Таймс Скуеър сред тълпата от забързани градски плъхове. Самият факт, че вършеше всичко това посред бял ден в центъра на огромния град, беше толкова налудничав и толкова дързък… „Сякаш съм се надрусал с най-страхотния наркотик, който мога да си представя“, мина му през ума.

Най-после щеше да се отърве от отровата, насъбрала се в него, откакто се помнеше! Още от детството му хората се опитваха да му пробутат голямата лъжа. Колко велико било всичко, каква свещена привилегия било да си жив. Най-лоша от всички бе ужасно добродетелната му майка, която го вбесяваше. Той я обичаше естествено, но — за бога — понякога му се струваше, че устата й никога нямаше да престане да мели, дрънка и опява.

Тя умря преди три години, заедно с глупавата си диплома по философия от университета „Холмарк“. Когато наближи краят й, докато дежуреше край смъртното й легло, той едва се сдържаше да не изтръгне тръбичките, впити във вените й, за да я попита: Ако животът е толкова скъпоценен дар, защо, по дяволите, Господ го раздава така скъпернически?

Разбира се, че не го направи. Въпреки недостатъците си, тя си оставаше негова майка. Беше се жертвала за него. Последното, което можеше да стори за нея, бе да я остави да умре заблудена, както и бе живяла.

Но сега вече не бе задължен да си трае на гатанки. Да приемем, продължаваше да си мисли той, че е съвсем правилно да си отрицателно настроен и антисоциален тип в тази сбъркана декадентска модерна бъркотия, наричана общество. Не желаеше да е част от безсмислената грешка, в каквато се бе превърнало цялото човечество.

Да вземем например днешния ден — сряда, деня за матинетата в мюзикълите на Бродуей. Навред около него търчаха идиотите, стоварващи се на рояци от автобусите, за да щъкат безсмислено напред-назад. Надошли като навлеци от оплютите им от мухите градчета и предградия, вдигащи невъобразим шум, само и само за да похарчат по сто долара, за да зяпат как още по-големи от тях идиоти в костюми като за Хелоуин пеят банални и сантиментални любовни песнички. Това изкуство ли е? Това ли е най-доброто, което животът може да предложи?

Тук на всяка крачка се натъкваше на селяндури и тъпанари от предградията. Но не само на тях… Точно на ъгъла на Четиридесета улица той премина покрай група репортери и фотографи от „Ню Йорк Таймс“, за които се вярваше, че са най-печените, най-отраканите, скупчени пред новата сграда на редакцията, за да започнат поредната смяна от робството пред Министерството на истината, както го наричаше Джордж Оруел. Искаше да им изкрещи: „Равнис според партийната линия на демократите, другари. Всички да козируват пред Големия брат, Биг Брадър, и дори пред още по-великото либерално управление“.

Забави крачки, като се приближи до Музея с восъчните фигури на мадам Тюсо. Тълпи от туристи се трупаха пред фигурата на Човека — паяк в естествен ръст, изтъпанчена пред фасадата на сградата. Поклати глава отвратено. Все едно че бродеше из царството на мъртвите.

— Петдесет долара? За един „Ролекс“? — чу той да вика сред навалицата някой с южняшки акцент. — Дяволски прав си. Ще се спазарим.

На три метра пред него някакъв мършав младеж с обръсната глава се пресегна, за да даде парите си на един ужасно черен негър, седнал зад сгъваемата си маса, отрупана с фалшиви часовници.

Учителя се подсмихна. Толкова много момчета от старото му поделение бяха южняци — свестни мъже от малки градчета, където още вярваха в прости неща като патриотизъм и добри маниери, убедени, че човек трябваше да прави само това, което е редно.

Учителя нямаше намерение да се спира тук, но се ядоса, като зърна под лакътя на младежа татуировката на булдога, служещ за символ на морската пехота.

— Слушай — заговори той хлапето, — ти наистина ли мислиш, че можеш да се сдобиеш с „Ролекс“ за петдесет долара?

Младият морски пехотинец го зяпна смаяно. Донякъде го изпълваше подозрение, но в същото време се зарадва да получи съвет от някого, който очевидно беше наясно с тази далавера.

Учителя откопча своя „Ролекс Експлорър“ и го подаде на хлапето, след което взе от ръката му ментето.

— Усещаш ли го колко тежи? Този е истински. А този тук — захвърли той фалшивия „Ролекс“ в гърдите на мошеника зад масата — е пълен боклук. — Якият негър понечи да се надигне гневно, но Учителя го изгледа така свирепо, че онзи се срути обратно на стола си.

По лицето на младия южняк се изписа глуповата усмивка.

— Господи, какъв загубеняк съм. Само преди две седмици се прибрах след цяла година в Ирак. Все на нещо трябваше да съм се научил там.

Подаде обратно на Учителя неговия „Ролекс“. Но вместо да си го прибере, той само се вгледа замислено в часовника. Спомни си, че си го беше купил, когато беше на двадесет и осем години.

Майната му, реши накрая. Не можеш да отнесеш нещата със себе си.

— Твой е — каза Учителя. — Не се плаши, не искам нищо в замяна.

Младежът го погледна изумено.

— Е, благодаря — смотолеви най-сетне той. — Господине, но как мога да…

— Виж какво, стригана главо^[1], бях тук, когато срутиха кулите близнаци на Световния търговски център. Ако всеки в този град не беше такъв боклук, щяха да честват като герои на Америка теб и всички останали войници, рискували задниците си по бойните линии в Близкия изток. Поне едно нещо мога да сторя за теб.

Учителя не можеше да повярва, че внезапно се превърна в ужасно щедър господин, като преливащ от доброта бойскаут.

Изкушаваше се да преобърне масата с часовниците в скута на онзи мазен мошеник, но сега не му беше времето. „Може после отново да мина оттук“, помисли си той, докато се отдалечаваше.