Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (92)

89.

Навън от колата усетих потта си още по-студена, може би заради свежия, но много хладен въздух, или защото треската се усилваше. На всичкото отгоре отново ме напъна да повърна.

За няколко секунди всичко заглъхна заради рева на друг самолет, издигащ се в небето. Щом ехото му стихна, сърцето ми се сви от стоновете на Криси, плачеща на задната седалка.

Полицаят от охраната на летището излезе от будката си и тръгна към нас. Ръката му бе опряна върху кобура на пистолета, а лицето му изглеждаше напрегнато.

— Току-що говорих по телефона със сержанта — каза ни той. — В момента пътува към нас.

Отворих уста в опит да скалъпя набързо следващата лъжа, но Майър го застреля. Без никакво предупреждение. Просто така. Куршумът прониза полицая в бузата, от темето му бликна кръв, а той рухна като подкосен.

— Без майтап — процеди Майър, като се наведе, за да вземе белезниците от колана му. — И какво ти каза сержантът?

— Кучи син! — изкрещях и скочих срещу убиеца, макар че се олюлявах. Беше невероятно глупаво, но не се замислих, а само реагирах спонтанно. Ударих го тъй силно, както никого досега не бях удрял през целия си живот. Улучих го в ухото с един десен прав и той падна, като се претърколи на асфалта, след което се препъна в трупа на полицая.

Но, по дяволите, веднага се надигна, стиснал пистолета в ръка. Вкамених се, когато притисна още топлото му дуло под брадичката ми. Но Майър изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разгневен. Дори се смееше.

— Не беше зле, ченге, но това да ти е за последно — закани се той. — Сега ще се държиш ли добре? Или трябва да отида до задната седалка, за да проверя какво прави малката ти дъщеричка?

— Съжалявам — промърморих със сведена глава.

— Не, не съжаляваш — поправи ме той, после ме изгледа злобно, преди да ме поведе към главната крада на летището. — Но скоро ще съжаляваш.

Рецепцията вътре изглеждаше като фоайе на четиризвезден хотел. Стени, облицовани с блестящи дървени плоскости, мебели с кожена тапицерия, мраморни масички за кафе с натрупани върху тях лъскави списания: „Форчън“, „Бизнес Уик“, „Венити Феър“. Зад прозорците се виждаше бетонната писта.

Зад бюрото по телефона говореше симпатична, очевидно бременна рецепционистка, по като ни видя, застина на място със зейнала уста. Телефонът изпадна от ръката й и тупна върху бюрото.

— Извинете, че нахълтваме без предупреждение — заговори я Майър с безгрижен тон, като насочи пистолета си към издутия й корем. — Искаме само да излезем на пистата, става ли? Ако не ни безпокоите, ние също няма да ви безпокоим.

Отпред имаше празна чакалня с още столове с кожена тапицерия и плосък телевизор със стоинчов екран, излъчващ музикалната класация на И Ес Пи Ен.

Едва не подскочих, когато Майър внезапно завъртя пистолета си и куршумът се заби в екрана.

— Защо винаги само Елвис ще ни забавлява? — провикна се той, като ме изтласка в друг коридор. — Имат петдесет и седем канала с най-високо качество, а все още нямат нищо за показване.

Изрита вратата с надпис „Само за пилоти“. Преминахме покрай лавици с летателно оборудване, душкабини и малък кухненски бокс.

После студът отвън наново ни връхлетя, като излязохме през друга врата в ярко осветения хангар. Вятърът фучеше из цялото просторно помещение, бръснейки стоманените площадки и стълби. Имаше колички с инструменти, подвижен кран, преносимо скеле, но никакви хора, слава богу. Дали не се оглеждаше за някой самолет? И самолети нямаше в хангара. Отново благодарих мислено на господ.

— Размърдай се, Бенет — подкани ме той, като ме задърпа през огромните двойни врати към редицата от бляскави светлини, очертаващи пистата.

— Къде отиваме? — попитах. — Струва ми се много опасно.

— Хайде, ченге, покажи малко смелост — озъби ми се Майър.

Като излязохме на пистата, видяхме един самолет бавно да рулира по страничната писта откъм един от частните хангари — малка „Чесна“ в оранжево и бяло, с шумно бръмчащ витлов двигател на всяко крило.

— Дай ми значката си, ченге — заповяда ми Майър. — И стой тук. Ако само помръднеш, дъщеря ти ще загине.

Грабна значката от ръката ми и закрачи по пистата, като показа дръжката на пистолета си, затъкнат в колана му. Застана пред самолета, вдигна значката и размаха трескаво другата си ръка като разгневен пътен полицай. Видях пилота зад предното стъкло — млад мъж с гъста руса коса. Изглеждаше смутен, но спря самолета, а Майър заобиколи крилото.

След няколко секунди пилотът отвори вратата и Майър се качи. Не можах да чуя какво си казаха заради шума на витлата, но видях как убиецът измъкна нещо от джоба си и замахна с него. От китката му изскочи телескопична палка като грамаден остър нож. Сигурно бе взел тази палка от убития полицай от охраната на летището заедно с белезниците.

Два пъти цапардоса нещастника по главата толкова силно, че почти го почувствах. После се пресегна, откопча колана на пилота и изхвърли жертвата си в безсъзнание на пистата, със стичаща се кръв от русокосата му глава.

— Каза ми, че може да вземем за малко самолета му, Бенет! — провикна се към мен. — Какъв късмет, а? Хайде, домъкни си задника тук.

Останах сред леденостудения повей от ревящите самолетни двигатели, докато се питах безпомощно имам ли някакъв шанс, ако се затичам обратно към колата, за да подкарам бясно навън през портала, с Криси на задната седалка. Но Майър отново се насочи към мен с пистолет в ръка. Видях как дулото му просветна и усетих пищене на куршум покрай лявото си ухо. Преди да примигна, още един откос рикошира от бетона между краката ми.

— Хайде, Майки, искам да имам компания. Ще бъдеш ли така любезен да се присъединиш?

Поех дълбоко дъх и тръгнах към самолета.