Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (19)

16.

Около входа на партерния стаж в магазина настъпи леко объркване — сигнал за пристигането на съдебния лекар. Отдръпнах се и позвъних до полицейския участък в Манхатън-юг, за да се осведомя за другите нападения, за които комисар Дейли беше споменал.

Детективът, който бе поел случая, беше Бет Питърс, наскоро повишена в този ранг, с която не се познавах.

— Младата жена от метрото каза, че някой я блъснал. Не му обърнала внимание, така че не видяла кой е бил. Но десетина свидетели забелязали мъж, застанал точно до нея. Една възрастна жена се кълне, че той нарочно я изтласкал с бедрото си, а неколцина други допускат да се е случило точно така.

— Описание на този тип? — попитах.

— Не е това, което очакваш. Бизнесмен, много добре облечен, цитирам: „… с чудесно скроен сив костюм“. От бялата раса, метър и осемдесет и осем, към деветдесет килограма. С други думи, метросексуален социопат. Съвсем като от двадесет и първи век, нали?

Детектив Питърс звучеше отчетливо, ясно и язвително. Реших, че ще се разбирам добре с нея.

— Точно така, за съжаление. Имаме ли нещо от видеозаписите, например посоката, в която се е насочил?

— Събрахме видеозаписите от магазина на Мейси и другите места около Херълд Скуеър. В момента свидетелите ги гледат, но едва ли ще го засечем. В сутрешния пик ъгълът на Тридесет и четвърта и Седмо авеню е оживен като пред стадиона на „Янките“ след поредния плейоф.

Изведнъж ме осени идеята за евентуалното съответствие между добре облечения мъж и свръхлуксозния магазин за мъжка мода, в който сега се намирах. Да не би да имаше някаква нишка, свързваща двете убийства с висшите класи?

— Поне имаме свидетели, които да разпознаят маниака, щом го заловим — отбелязах аз. — Благодаря ти, Бет. Ще поддържаме връзка.

Като приключих разтвора, се възнаградих с кратка почивка, само за една минута. Мъжката тоалетна за шефовете на магазина, макар и малка, беше почти толкова луксозна, колкото и всичко останало тук. И въобще не вонеше на повръщано. Спокойно бих я класирал с четири звезди.

Възползвах се от удобната възможност да телефонирам у дома.

— Наистина съжалявам — казах на Мери Катрин, когато тя се обади. — Знаеш колко много исках днес да си взема почивен ден, за да ти помогна, но този смахнат убиец — или може би няколко — се е развихрил и… Ясно ти е, нали? Известно време ще отсъствам от къщи.

— Справям се добре, Майк. Честно казано, съм доволна, че няма да ми се пречкаш в краката — додаде тя.

Не бях сигурен, че беше комплимент, но бях дяволски сигурен, че ме лъже.

— Милион благодарности. Ще ти се обадя отново при първа възможност.

— Почакай, тук някой иска да говори с теб — рече тя.

— Тате? — Беше Криси, най-малката ми дъщеря. Възпаленото й гърло, както тя самата го наричаше, вече звучеше малко по-добре. Благодарих на бога за малките милости. — Тате, моля те, кажи на Рики да престане да ме дразни — оплака се тя. — Днес е мой ред да гледам телевизия.

„Още един бонус да си вдовец — помислих си. — О, да, и радостта да си родител от дистанция“.

— Дай му телефона, миличка — разпоредих се аз.

Точно в този момент някой влезе в малката тоалетна, като отвори вратата толкова силно, че тя се блъсна в гърба ми. Едва не изпуснах мобилния си телефон. Беше чист късмет, че успях да го задържа да не падне в тоалетната чиния.

— Заето е, малоумнико — изкрещях и с един силен ритник затворих вратата зад мен.

Какъв ден, помислих си. Какъв ти ден? Що за глупости дрънках? Какъв живот.