Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (74)

71.

Покривът на жилището в Хелс Китчън още пушеше, когато спрях шевролета си до тротоара зад камиона на противопожарната служба.

Бет Питърс излезе, за да ме посрещне, когато излизах от колата. Примигнах, удивен от гледката.

— Казах ти, че няма да повярваш на очите си — припомни ми тя.

Излезе права. Табун подплашени коне обикаляше около тротоара зад лентите, опънати от пожарникарите. Докато двамата с Бет влизахме в димящата сграда, един от огнеборците ни разказа, че в близост до пожара се е намирала конюшня за конете, впрягани във файтоните за разходките из Сентръл Парк.

Е, защо пък не и коне, помислих си. Вече си имахме беглец от закона и вихреща се стрелба. Липсваше ми само бяла шапка. Бих могъл да заема една от откачения мъж на Таймс Скуеър, наречен Голия каубой^[1].

Стените на апартамента на най-горния етаж бяха по-черни дори от каджунските скариди, които току-що бях изял. Бет Питърс поговори с един от криминалистите в една от опразнените вече обгорели стаи, след което ми даде газова маска, преди да ме поведе към овъглената купчина в средата на апартамента.

Когато вперих удивен поглед в обгорения до неузнаваемост труп, стомахът ми се сви. Огънят изцяло го бе изпепелил. Останала бе само една зейнала устна кухина, като във филм на ужасите.

— Наредих на криминалистите да снемат отпечатъци от зъбите. После се свързахме със зъболекаря, при когото се е лекувал Томас Гладстон. Понеже се намира извън Локъст Вали, поискахме да ни изпрати по електронната поща копия от рентгенови снимки на пациента му — обясни ми Бет. — От отдела по съдебна медицина са сигурни, че данните съвпадат.

Изненадата от гледката на конете не беше нищо в сравнение със сегашната. Стоях изумен.

— Искаш да кажеш, че това е Гладстон? — попитах.

— Самият той.

Знаех, че е редно да изпитваме почит към мъртвите, но не бих могъл да отрека, че се зарадвах. Най-после този случай, който ме разяждаше като язва, бе приключил. Всъщност не успях да се сдържа и се усмихнах, като изпуснах дълга въздишка на облекчение, все едно че от плещите ми се стовари огромно бреме.

— Какво предполагаш? — попитах аз. — Той се е принесъл в жертва, така ли? Буквално се е стопил сред сиянието на славата. Слава богу, че всичко свърши!

Но Бет Питърс поклати глава. Прекалено бях избързал с преценката си.

Приведе се до трупа, нагласи ръкавицата си и докосна малък кръгъл отвор на слепоочието му. После посочи един още по-голям отвор откъм другата страна на черепа, но с назъбени краища, като при изходяща рана от куршум.

— Да се застреляш е съвсем лесно, но първо да се гръмнеш, а след това да се самозапалиш… Това вече е невероятен трик — заключи тя.

— Може да е направил обратното — отчаяно се опитах да измисля нещо. — Първо да е подпалил мястото, а после да е натиснал спусъка.

— А тогава какво е станало с оръжието? Дори и да се е стопил, от един пистолет винаги ще останат някакви следи. Но криминалистите не откриха такива. Освен това Клиъри каза, че е имало ларви от мухи в горната част на лявата му ръка. Това означава, че е бил мъртъв от два, а може и от три дни.

— Което пък означава, че Гладстон не е можел да убие всичките онези хора — довърших вместо нея и разтърках очите си.

— Съжалявам, Майк, но този тук не е нашият стрелец.

Мислено изругах. Не беше той, така ли? Ако трупът не беше на Томас Гладстон, тогава кой, по дяволите, беше?

— И това не е всичко — заяви Бет, като се изправи. Поведе ме към един дрешник с обгорени врата и стени.

Трепнах при кошмарната гледка на слаба млада блондинка, сгърчена вътре. Огънят не беше засегнал много силно лицето й. Виждаше се, че е застреляна в тила.

— Намерихме чантата й. Името й е Уенди Стъб. Двадесет и шест годишна. На визитната й картичка е написано, че е журналистка в „Стоа Холдингс“, нашумяла пиар агенция на Парк авеню.

Журналистка? Каква беше връзката й с всичко това?

Докато слушах как пожарникарите разкъртват останките от стените в другите помещения, се запитах дали в противопожарната служба към нюйоркската полиция още търсят кандидати за работа. Промяна в кариерата по средата на жизнения ми път щеше да ми се отрази като печеливш билет от лотарията. Или може би от съседната конюшня щяха да ме наемат, за да помогна на бедните създания да преодолеят преживяната травма.

Бет Питърс ме изгледа въпросително.

— Сега какво?

— Ти ли ме питаш? — отвърнах й, замислен.