Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (24)

21.

Дори след телефонното обаждане на комисар Дейли по-рано днес не спирах да се чудя защо бе избрал за това разследване точно мен. Докато шофирах към дома, за хиляден път си зададох този въпрос. Случаят ужасно ме изнервяше — признавам го. Но по всяка вероятност щяхме да заловим този тип, особено ако продължаваше да убива.

Само че точно в това бе проблемът. Колко хора още ще погуби, преди да го арестуваме?

За мен това бе най-мъчителното. Досега бях постигнал много малко. Но не можех да подведа комисаря или града.

Щом отворих вратата на апартамента, вместо поздрав ме посрещна силната миризма на лизол. С нея в паметта ми се възкресиха всичките проблеми в моя домашен свят.

— Татко, татко, виж! — извика Фиона. Плитките й се развяха устремно, когато се втурна към мен, размахваща в ръка банкнотата от един долар, която бях пъхнал под възглавницата й. Прегърна ме така силно, че едва не ме събори. — Феята на зъбчетата не ме е забравила! Появи се.

Някъде четох, че осемгодишните момичета вече не бивало да се интересуват от играчки или други детски забавления, а само от гримове, дрехи и електроника. Но бях благословен с дъщеря, която още вярваше в магии и чудеса. Прегърнах я още веднъж, при което всичките ми тревоги се свлякоха от мен за миг като ненужна стара кожа. Поне едно добро бях сторил.

Докато Фиона ме теглеше към всекидневната, видях бърсалката за под и пластмасовата кофа. Това ме накара да се замисля как Мери Катрин бе прекарала своя ден. Какво право имах аз да се оплаквам? Колкото и да бях натоварен, нейното положение не беше за завиждане.

В следващия миг тя се появи и забърза към кофата и бърсалката. Пресегнах се и сграбчих бърсалката едновременно с нея, а с другата си ръка посочих към стъпалата, водещи към горния етаж, където се намираше стаята на Мери Катрин.

— Иди да се поразходиш навън, Мери — предложих й аз. — Каквото и да трябва да се върши тук, аз ще се справя. Позабавлявай се с някой достатъчно голям, за да може да гласува. Това е заповед.

— Майк, ти току-що влезе. Трябва малко да си починеш — възрази тя. — Мога да изчакам още няколко минути.

С тези думи дръпна бърсалката, но аз не я пуснах. При дърпането кофата се преобърна и водата от нея се разля върху дървения под.

Не разбрах кой от двама ни се разсмя пръв, но след секунда се смеехме до сълзи.

— Подът и без това трябваше да се избърше — изрекох накрая. — А сега за последен път ти давам полицейска заповед да напуснеш тези помещения. Имам белезници и мога да ги използвам.

Смехът на Мери Катрин рязко секна. Наведе се, грабна бърсалката и се отдалечи забързано, както стана, когато неволно връхлетяхме в кухнята един срещу друг. Но този път тя несъмнено се беше изчервила.

— Не исках… да кажа това — заговорих предпазливо. — Аз само…

— Имал си труден ден, Майк. Така ще бъде и утре, затова и двамата се нуждаем от почивка. — С извърнато лице, тя понечи да излезе, като се спря само за да остави лист хартия. Сложи го върху масичката за кафе. — Това тук ще ти бъде от полза. Лека нощ.

Замислих се дали не бях поставил личен рекорд по обиди към жените в рамките само на един ден. Реших, че причината е изтощението ми. Или може би и аз се разболявах от грип.

Погледнах към листа, който тя ми остави — подробен списък, разпечатан на принтера, с медицинските данни за цялата ми фамилия, поставена под карантина. Кой от моите хора от какво лекарство се нуждае, в каква доза, кога да му се даде. Поклатих глава, не вярвайки на очите си. Тази жена можеше да постигне и невъзможното.

Дали да не я попитам къде се спотайва нашият убиец психопат?