Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (26)

23.

Малко след десет часа Учителя се събуди. Умираше от глад. Отиде в кухнята, включи печката и извади от хладилника пакет, увит в кафява амбалажна хартия.

След двайсет минути крехките агнешки котлети зацвърчаха в гъстия сос от портвайн с розмарин. За проба докосна с показалец един от тях и се усмихна. Бяха почти готови. Подсуши нарязаните картофки и ги запържи в олио от бели трюфели.

Сложи чинията с месото, от което се вдигаше уханна пара, върху масата с ленена покривка в малката трапезария. С пукот измъкна тапата на бутилката „Шато Мутон-Ротшилд“ за четиристотин и петдесет долара, реколта 1995-а. Захвърли небрежно тирбушона и си наля една чаша догоре.

Агнешкото направо се топеше в устата му. Дъвчеше бавно, спокойно отпивайки от ароматното каберне. Усещаше в едно стягащия привкус на танин, уханието на цветя, касис и сладник. Вероятно му трябваха още около шест месеца, за да узрее до пълно съвършенство, но той не можеше да чака.

Докато се хранеше, остана със затворени очи, за да се наслади на олиото от бели трюфели и крехките пържени картофки, поръсени със сирене пармезан, на сочното месо, на превъзходното каберне. Беше се хранил във всички изискани ресторанти в Ню Йорк и Париж, но това тук по нищо не отстъпваше на менюто им. Или задоволството му се дължеше на добре свършената работа? Всъщност имаше ли значение? Това бе гастрономическа нирвана.

Удължи пиршеството си колкото можа повече, но накрая то — за съжаление — свърши. Доля виното от бутилката в голямата си чаша и я отнесе в затъмнената всекидневна. Там се отпусна върху дивана, намери дистанционното и включи шейсетинчовия плазмен телевизор „Сони“ на стената.

Появи се кристалночистият образ на Роуз Ейбрамс — водещата в новините на Си Ен Ен. Устата й мелеше на пълни обороти. В града върлувал грип, осведоми тя аудиторията си. От това пък най-малко му пукаше.

Минаха още минути, запълнени с тъпотии и реклами, преди тя да се върне към водещата тема за деня.

Освен това в града се вихрел убиец.

Роузи, Роузи, бейби. Не е нужно ти да го казваш. Не е ли това истинска новина?

Докато тя говореше, той се наведе и се заслуша напрегнато в репортажа. Все още оставала неяснота около двете убийства. Полицията не била сигурна дали били свързани помежду си, или пък със странния инцидент, при който млада жена била бутната пред влака в метрото. Ченгетата не знаели дали да търсят само един заподозрян или повече. Опасявали се, че може да е дело на терористична групировка.

Учителя се облегна и се усмихна, вече напълно успокоен. Полицията и медиите все още се чешеха по главите — точно както го искаше.

Обаче нищо не бе споменато за манифеста за мисията му, който бе изпратил до „Ню Йорк Таймс“. Зачуди се дали не е някакъв номер на ченгетата — да крият информацията от обществото заради техни съображения, — или съществуваше друго обяснение. Може би просто вестниците още не са направили връзката. Но нямаше значение. Ще я направят, при това доста скоро.

Когато репортажът за убийствата свърши и Роуз Ейбрамс продължи с по-баналните тъпотии, способни да заинтересуват само стадата от човешки добитък, бродещи по улиците, Учителя изключи телевизора и се изправи. Отнесе чашата с последните глътки каберне в стаята за гости в апартамента, натисна ключа и помещението се обля в ярка светлина.

Върху леглото се виждаха очертанията на човешко тяло, все едно там някой спеше. С това изключение, че и главата му бе покрита с чаршаф.

Учителя нежно го повдигна.

— Започна се, друже — заговори той.

Мъртвецът сякаш се взря в него, но чертите на лицето му не се различаваха заради засъхналата кръв. На дясното му слепоочие се виждаше малък отвор, а на лявото — много по-гол ямата рана, през която куршумът бе излязъл.

— За това, че спечелихме вниманието им — каза Учителя, намигна и вдигна чашата си с рубиненочервено вино над трупа. — И за утрешния ден, когато съвсем ще ги подлудим.