Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (23)

20.

Остатъкът от този следобед прекарах в „Клуб 21“, като по-голяма част от времето посветих на интервютата със свидетелите, които са били там при убийството на салонния управител Джо Милър. Като свърших, се отпуснах върху скамейката от червена кожа в задния бар и се прозях. Бяха доста хора.

Никой не бе видял самото убийство, но нямаше съмнение, че престъпникът се е появил като куриер на велосипед, влязъл бързо вътре и още по-бързо изчезнал. Намерили Милърс кървавото послание, затъкнато между обувките му. Всички бяха единодушни, че куриерът бил доста висок, от бялата раса, вероятно около трийсетгодишен.

Оттам нататък следваше сценарият с добрите и лошите новини. Всеки отделен свидетел от клиентите на клуба, с които разговарях — от най-високопоставените главни изпълнителни директори до помощниците на келнерите, почистващи масите, — потвърждаваше, че убиецът бил облечен със светла риза, приличаща на униформа — а не с оранжева фланелка с надписа на „Метс“. Но носел и каска, както и слънчеви очила. Също както в магазина на Ралф Лорън, никой не можа да опише ясно лицето му, нито дори цвета на косата му. Което означаваше, че почти нямахме детайли за сравнение на убийците в различните покушения.

Освен този малък проблем, налице бе още една смущаваща загадка. Куршумите, с които беше убит салонният управител, се оказаха двадесет и втори калибър, съвсем различни от онези четиридесет и пети калибър, използвани при стрелбата срещу Кайл Девънс. Но и тук нямаше никакви пръстови отпечатъци по гилзите.

Така че оставаха още много възможности. Но въпреки противоречията, нарастващото ми безпокойство все повече ме навеждаше на мисълта, че двете убийства най-малкото са свързани. Възрастта и общите физически описания на двамата убийци бяха сходни. И двете престъпления бяха извършени на изискани места, посещавани само от най-богатите.

Но най-важното беше текстът на съобщението, намерено до трупа на салонния управител. Взех плика с уликите и отново го прочетох.

Твоята кръв е моята боя. Твоята плът е моята глина.

Имаше зловещо сходство с това, което убиецът от магазина на Ралф Лорън беше казал на Патрик Кардоне:

Ти си свидетел на исторически момент. Завиждам ти.

Подозирах, че си имахме работа с тип, който би се класирал на първо място на конкурс за откачени и е искал хората да го знаят — да повярват в измамното му величие.

Но единственият начин да привлече подобно внимание е да извърши хладнокръвно, жестоко убийство.

За нещастие, ако бях прав, той беше умен, а и внимателен. Сменяше дрехите си, оръжията си, никой не бе видял лицето му, никъде не бе оставил пръстови отпечатъци.

После идваше ред на въпроса дали беше същият откачен, блъснал момичето пред влака от трета линия на метрото на метростанция „Пенсилвания“. Там не беше използвано оръжие, нито имаше оставено някакво презрително послание, ала общото физическо описание на странния тип отново съвпадаше.

Е, поне през последните няколко часа нямаше повече убийства в Манхатън.

Може би щяхме да извадим късмет и да открием, че нашият шантав нападател се е застрелял. Но едва ли. Този тип изглеждаше прекалено организиран, за да се самоубие. А освен това рожденият ми ден беше чак през следващия месец.

Затворих бележника си и се загледах във футболните шлемове, музикалните инструменти и кичозните сувенири, висящи от тавана на прочутия бар в „Клуб 21“. Барманът ми каза, че тези играчки, както ги наричали тук, били подарени през последното столетие от кинозвезди, гангстери и президенти.

Мисълта, че Боги може да е завързал някой от тези сувенири точно над масата, до която седях, при това в компания с Хемингуей, ме накара да се замисля дали да не си поръчам един хамбургер, за да го изям набързо, преди да си тръгна. Взех листа с менюто. Трябваше да прочета цените два пъти, за да се уверя, че не халюцинирам.

Тридесет долара?

— Истина е, хлапе — промърморих, като се надигнах от стола.

По пътя навън се загледах в стената със снимки зад бюрото за резервациите. На всяка от тези фотографии се виждаше убитият салонен управител — „симпатягата“ Джо Милър, усмихнат, застанал до знаменитости от първа категория: Роналд Рейгън, основателя на токшоуто Джони Карсън, Том Круз, баскетболиста Шакил О’Нийл, или за по-кратко Шак, прочутия бейзболист Дерек Джетър. „Всеки добър салонен управител може да те накара да седнеш там, където той иска — каза ми управителят на ресторанта. — Но Джо притежаваше рядко срещаната способност да те убеди, че неговият избор е по-добър от твоя“.

Милър не бе пропускал нито един работен ден, откакто преди трийсет и три години започнал да работи в „Клуб 21“ като помощник-келнер, почистващ масите. И след всичките тези тридесет и три години, от тази вечер двете му дъщери и вдовицата му щяха да си задават въпроса: „Какво, по дяволите, да правим сега?“.

Навън, над Петдесет и втора улица, се спускаше здрач. Колкото и да бях изцеден, не можех да повярвам, че този мръсен ден бе към края си. Очевидно времето летеше бързо и когато никак не ти е забавно.

Не можех да повярвам също, че „Клуб 21“ щеше да остане отворен и тази вечер за клиентелата си. На тротоара вече се бе подредила редица от чакащи богати и красиви клиенти, нетърпеливи да се намъкнат вътре. Може би възприемаха убийството като допълнителна атракция на заведението.

Управителят ми махна нервно от входа, докато очакваше знак от мен, че може да свали полицейската отцепваща лента. Мигът на почит към убития му служител бе продължил една минута. Дотук с почитта към мъртвите, казах си аз. Достатъчно е някакво здраво ченге в защитен костюм от синтетичния материал тайвек да отстрани трупа от пътеката и след кратко объркване животът започва отново.

Спрях се, загледан в управителя, който нави на руло жълтата отцепваща лента, забързан да се върне под навеса. Може би ще я окачат сред другите сувенири над бара, хрумна ми забавната мисъл, преди да си тръгна. И това щеше да бъде приносът на нюйоркската полиция към света на богатите и известните.

Закрачих напред, като се опитвах да си спомня къде бях паркирал микробуса.