Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (11)

8.

— Тате? — повика ме петгодишната ми дъщеря Шона, докато ме гледаше от вратата на кухнята. През цялата сутрин ме следваше по петите като предан адютант, доставящ рапортите от фронтовата линия до обречения на поражение генерал. — Тате, свършили сме портокаловия сок… Тате, на Еди не му харесва фъстъченото масло.

Вдигнах ръка да ме изчака, докато се взирах отчаяно в микроскопичния надпис на санскрит върху шишето с детски сироп за кашлица. За кого от пациентите ми трябваше? Опитах се да си спомня. Аха, за Криси. Една чаена лъжичка за деца от две до пет години или за човек с тегло под двадесет и един килограма, успях да дешифрирам най-важното. Нямах ясна представа колко тежи тя, но тъй като беше на четири и половина, реших да й дам една лъжичка.

— Тате? — отново ме повика Шона точно когато таймерът на микровълновата печка започна да пищи като ядрен реактор на прага на избухването му. В суматохата с грижите за болните и изпращането на здравите на училище нашето домакинство се бе озовало в състояние на тревога от трета степен, само с две степени под максималната бойна готовност.

— Да, скъпа? — провикнах се, за да надвикам шумотевицата, докато се оглеждах за пластмасовата чашка за отмерване на дозите от сиропа, изчезнала без никакво предупреждение.

— Еди си е обул чорапи от два различни цвета — обяви тя тържествено.

Прихнах от смях и едва не изпуснах сиропа за кашлица. Но тя изглеждаше толкова сериозна, че трябваше да изобразя строга физиономия.

— С какви цветове? — заинтересувах се.

— Черен и син.

Най-после нещо по-просто, като за мен.

— Всичко е наред — уверих я. — Дори е много готино. Той е истински моден законодател.

Отказах се да търся чашката за измерване на сиропа — в момента можеше да е къде ли не по планетата — и започнах да се оглеждам за някакъв заместител. Блуждаещият ми поглед попадна върху най-големия ми син — Брайън, който закусваше с овесена каша на кухненската маса, само на метър от мен.

— Хей! — възмутено викна той, като му измъкнах лъжицата от ръката.

— Всичко е позволено в любовта и особено на война — обясних му, докато избърсвах неговата лъжица в хавлията си.

— Каква война? Господи, та аз само се опитвам да си изям закуската.

— Сърбането много върви с овесената каша. Опитай. Тъкмо наливах дозата от сиропа, когато забелязах как в кухнята надвисна напрегната тишина.

— Добро утро, Майк — обади се зад мен Мери Катрин. — Какво си мислиш, че правиш с тази лъжица?

Опитах се да я даря с най-топлата си усмивка, докато се мъчех да измисля някакъв отговор.

— Хм, чаена лъжичка си е чаена лъжичка, нали? — започнах аз.

— Но не е за лекарства. — Мери Катрин остави пазарската чанта на плота и измъкна нова кутия с детски сироп за кашлица. — Това използва цивилизованото човечество — поясни, като извади мерителната чашка и ми я подаде.

— Тате? — отново се обади Шона.

— Какво искаш да кажеш? — запитах я за хиляден път тази сутрин.

— Много си задръстен! — И се втурна по коридора, кискайки се.

Задръстен или не, но никога досега в живота си не съм се радвал толкова много да видя някого, както Мери Катрин в момента.

— Ти се заеми с лекарствата — казах й, докато вземах кофата, пълна с повръщано. — Аз ще продължа с почистването на мръсотията.

— Добре — кимна ми тя и внимателно наля от сиропа за кашлица в чашката. После ми я подаде с дяволита усмивка. — Не искаш ли и ти една доза, за да се ободриш?

— Щом казваш. Но ще е по-добре да я прокарам с една бира.

— Още е рано за бира, но ще ти направя кафе.

— Ти си истинско съкровище, Мери — въздъхнах аз.

Докато се провирах покрай нея в стесненото пространство на кухнята, внезапно ме озари откритието, че тя е едно топло и прекрасно чудо. Може би беше прочела мислите ми, защото ми се стори, че видях как се изчерви, преди да се извърне припряно.

Беше донесла и цяла камара продукти, включително пакет хирургически маски. Въоръжихме се с тях и останалия един час посветихме на лечението на болните. Всъщност, като казвам ние, имам предвид нея. Докато се придържах към ролята си на обикновен помощник, изпразвайки кофата и подменяйки чаршафите, тя се погрижи за раздаването на лекарствата и за приготвянето на оцелелите за училище.

Само след двайсетина минути стенанията на умиращите секнаха, а здравите бяха строени в предната стая, подравнени, измити, сресани и дори с правилно подбрани чорапи. Моята лична Флорънс Найтингейл бе направила невъзможното. Лудницата почти изцяло беше под контрол.

Почти. По пътя към вратата Брайън, най-големият ми син, внезапно се преви одве и се хвана за корема.

— Ох, никога не съм се чувствал толкова сгорещен — простена той.

Мери Катрин не се поколеба нито за миг. Притисна опакото на дланта си към челото му, за да провери температурата му, след което леко плъзна пръсти отстрани по ухото му.

— Болен си, ама от грипа „не ми се ходи на училище“. Мислиш ли, че не знам за днешното ти контролно по математика? Размърдай се, симулант такъв! В тази къща си имам достатъчно грижи, за да се занимавам с твоите номера.

Като излязоха, направих нещо, което бях отписал от графика си за тази сутрин. Усмихнах се с наистина добро настроение.

Националната гвардия може най-спокойно да се разпусне, казах си. В безнадеждни ситуации човек се нуждае само от една млада и симпатична ирландка.