Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (39)

36.

— Името й е Мартин Брусар — осведоми ме Бет Питърс, когато се върнахме при рецепцията. — Стюардеса от „Ер Франс“. Днес, в два часа следобед, трябвало да лети до Париж. Тази сутрин, към единадесет, висок чернокос мъж влязъл в хотела с букет цветя. Рецепционистката му обяснила, че може да я изчака на дивана пред асансьора. Когато Мартин излязла, той стрелял в нея от упор, пистолетът му бил скрит в розите. Веднъж в главата и два пъти в гърдите.

Позволих си само една дълга, уморена въздишка.

— Но има и добри новини — продължи Бет. — Ела с мен.

Поведе ме към просторния кабинет зад рецепцията. Представи ме на шефа на охраната на хотела — белокос мъж, бивш агент от ФБР, чието име беше Брайън Нейврил. Изглеждаше доста нервен, докато стискаше ръката ми. След това, което току-що се бе случило, мисля, че се опасяваше да не се окаже и бивш шеф на охраната на хотела.

— Мисля, че намерих нещо, което може да ви бъде полезно — каза ми той, като махна към бюрото си. — Или поне се надявам.

Показа ни на лаптопа си видеозаписи от различните охранителни камери, като бързо кликна върху сцената до рецепцията. Щом се появи първият кадър, той увеличи мащаба на изображението и кликна върху бутона за пауза.

Очерта се сравнително ясен образ на мъж със слънчеви очила и скъпо кожено яке. Държеше букет от рози и се усмихваше, докато разговаряше с рецепционистката.

Двамата с Бет се спогледахме зарадвано. Ето че разполагахме със солидна следа! Заради черните очила изображението не беше от най-добрите, но не беше и от най-лошите. Шефът на охраната на хотела вече бе отпечатал на принтера снимките, струпани върху бюрото и готови за разпространение.

— Къде е рецепционистката? — попитах. — Трябва да говоря с нея.

Младата жена се казваше Анджи Хамилтън — ниска привлекателна брюнетка, около двадесет и пет годишна. Изглеждаше още разстроена, когато Бет я доведе при мен.

— Здравей, Анджи — подех. — Аз съм детектив Бенет. Наясно съм, че точно сега ти е много трудно, но трябва да знаем всичко, което можеш да ни кажеш за този, който е убил госпожица Брусар. Разговаряла си с него, нали?

— Той ме попита дали Мартин Брусар е напуснала хотела — започна Анджи Хамилтън. — Каза ми още, че наскоро се запознали и че той й донесъл цветя, защото… защото… — Заплака. Бет я прегърна, прошепна й нещо успокояващо и извади книжна кърпичка от джоба си. Анджи изтри сълзите си, но продължи да заеква. — Т-той каза, че никога нямало да си прости, ако не й обясни какво изпитвал към нея. Помислих си, че е много романтично.

Още една важна следа, казах си, като се спогледахме с Бет. Тя ми кимна разбиращо. Стрелецът е попитал именно за стюардесата Мартин Брусар. Познавал е жертвата си. Сега за пръв път се доказа със сигурност, че не търсим убиец, който избива напосоки. Едновременно с това нараснаха шансовете да съществува връзка с другите инциденти.

Още един пробив, който ни насочваше в определена посока.

— Как се държеше той, Анджи? Изглеждаше ли нервен? Или нахален?

— Не беше нахален — поклати глава рецепционистката. — Леко изнервен, но беше сладък… Наистина очарователен. Тъкмо това прави всичко толкова ужасно. Казах му да я изчака на дивана, за да не я изпусне, когато излезе от асансьора. Аз я убих. — Анджи отново се обля в сълзи, наведе се напред и захлипа неудържимо.

Този път се присъединих към Бет, като и аз прегърнах рецепционистката през рамото.

— Ти не си направила нищо лошо, Анджи — уверих я. — Само си се държала любезно. Единственият грешник е този луд, който броди наоколо и избива невинни хора.