Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (1)

I.

Блъсканицата в някой от автобусите в Ню Йорк, дори и при сравнително нормални обстоятелства, може да разстрои нервите на всеки.

Ала съвсем друго е, ако това е автобусът на Отдела за тактическа помощ и реагиране към нюйоркската полиция. И то паркиран зад барикада, около която гъмжи от ченгета, а ти се намираш там, защото си се оказал единственият в света, който може да спаси неколцина заложници да не бъдат избити. Това, разбира се, може да те принуди да забравиш за плановете си за предстоящата вечеря…

Всъщност в тази неделна вечер не смятах да ходя никъде. Но което беше още по-лошо, не бях стигнал доникъде.

— Къде са парите ми, Бенет? — изкрещя сърдито младежът в слушалката ми.

Вече бях опознал гласа му през последните седем часа и половина. Беше деветнадесетгодишният стрелец на бандата, известен с прякора Ди Рей, но истинското му име беше Кенет Робинсън. Главен заподозрян в убийствата на тримата наркопласьори. Всъщност единственият заподозрян.

Днес по-рано полицията се беше добрала до убежището му в една каменна къща в Харлем, обградена сега с полицейски барикади, защото той заплашваше да избие петима от членовете на собственото си семейство.

— Парите всеки момент ще пристигнат, Ди Рей — заговорих му успокоително в микрофона. — Както вече ти обясних, аз лично поръчах на „Уелс Фарго“ да ги доставят с брониран камион от Бруклин. Сто хиляди долара небелязани двайсетачки, поставени на предната седалка.

— Ти все това ми повтаряш, ама аз не виждам никакъв камион!

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — излъгах го. — Те спазват разписанието за зареждането на банките с банкноти. И не доставят парите просто така. Има един куп сложни процедури. А и се бавят заради уличното движение, както всички останали.

Преговорите със заложници винаги изискват хладнокръвие и спокойни и премислени действия. Нещо, в което съм дяволски добър. Ако наоколо не се мотаеха дузината цивилни полицаи от аварийния отряд и не ме подслушваха колегите от Отряда за бързо реагиране към полицията на Манхатън-север, щяхте да си помислите, че съм свещеник, изслушващ изповядващ се грешник.

Всъщност бронираният камион на „Уелс Фарго“ пристигна преди два часа и бе паркиран наблизо, но така, че да остава скрит от погледа на Ди Рей. С всички сили се стараех по-дълго да го задържа там. Ако камионът преминеше покрай тези последни пресечки, това щеше да означава, че съм се провалил.

— Да не ми играеш номера? — излая Ди Рей в слушалката. — Никой не може да се бъзика с мен, тъпо ченге. Мислиш ли, че не ми е ясно, че вече съм се запътил към затвора? Какво ще изгубя, ако гръмна още някого?

— Знам, че не ме занасяш, Ди Рей. Нито пък аз — това е последното, което бих направил. Парите са на път. Междувременно искаш ли още нещо? Още пица, сода… Хей, там при теб сигурно е горещо, какво ще кажеш за малко сладолед за племенниците ти?

— Сладолед ли? — ревна младежът тъй яростно, че изтръпнах. — По-добре си размърдай задника, Бенет! Ако до пет минути не дойде бронираната кола, ще видиш как един труп ще падне на верандата.

Връзката прекъсна. Избърсах потта от лицето си, смъкнах слушалката и пристъпих към прозореца на автобуса на нюйоркската полиция. Беше паркиран тъй, че имаше добра видимост към къщата на Ди Рей на Сто тридесет и първа улица, до самия булевард „Фредерик Дъглас“. Насочих бинокъла, за да огледам прозореца на кухнята. Преглътнах мъчително, като видях детски рисунки и снимка на чернокожата поетеса Мая Анджелоу, закрепени с магнитчета към хладилника. Племенницата и племенникът му бяха на шест и осем години. Имах деца на същата възраст.

Отначало се надявах ситуацията да се окаже по-лесна, защото заложниците бяха от неговата плът и кръв. Много престъпници бяха способни да прибегнат до подобно отчаяно блъфиране, но никога не смееха да наранят някого от близките си, особено ако са малки деца. Госпожица Каръл, осемдесет и три годишната баба на Ди Рей, също беше с тях. Тя беше авторитетна, уважавана жена, ръководеше център за възстановяване и някаква общинска детска градина. Ако някой тук можеше да те застави да се вслушваш в думите му, това бе именно госпожица Каръл.

Но дори и тя не беше успяла да вразуми Ди Рей, а това беше лош признак… Той вече се бе доказал като убиец, а през часовете, докато разговарях с него, долавях как гневът му накипява и самоконтролът му се изплъзва. Бях сигурен, че през цялото това време беше надрусан с кокаин или амфетамини и вече бе напълно откачил. Отчаяно се бе вкопчил в идеята за успешно бягство и заради нея бе готов да убива. Аз му помогнах да си изгради тази фантазия, използвайки всичките ми познати трикове, защото на всяка цена трябваше да спася заложниците. Опитах да създам контакт с него, говорех му със съчувствие, дори му казах името си. Но вече се изчерпаха и триковете ми, и времето, с което разполагах.

Свалих бинокъла и огледах какво ставаше пред автобуса. Зад барикадите и примигващите светлини на насъбралите се полицейски коли се виждаха няколко репортерски микробуса и около шейсетина зяпачи. Някои още си дояждаха от кутиите с китайска храна или държаха високо мобилните си телефони, за да снимат с вградените в тях камери. Ученици на тротинетки обикаляха около множеството.

Тълпата изглеждаше разтревожена и нетърпелива. Сякаш се бяха събрали на празник и очакваха да загърмят фойерверките…

Извърнах се точно когато началникът на полицейския участък Манхатън-север Джо Хънт седна на стола до мен и въздъхна шумно и продължително.

— Преди малко говорих с хората от Отряда за бързо реагиране — каза той. — Снайперистите са го взели на прицел през един от задните прозорци.

Не казах нищо, но Джо знаеше какво си мислех. В кафявите му очи се четеше тъга и отегчение от света.

— Независимо дали е хлапе или не, ние си имаме работа с опасен престъпник — продължи мъжът. — Трябва да го оставим на тактическите подразделения, докато онези нещастници вътре все още имат някакъв шанс. Обадих се на охраната в камиона на „Уелс Фарго“. От теб искам пак да се свържеш с Ди Рей по телефона и да му кажеш да се оглежда за камиона. После от електроснабдителната компания ще спрат тока, а снайперистите ще го очистят с приборите за нощно виждане. — Джо се изправи и ме потупа по рамото. — Съжалявам, Майк. Справи се по-добре, отколкото очаквахме, но този хлапак сам си проси смъртта.

Разтрих уморените си очи. Служителите на реда в Ню Йорк се славеха с репутацията, че могат да освобождават заложници без употреба на сила. А сега трябваше да стана съучастник в провалянето на тази чудесна традиция. Но не можех да оспоря логиката на Хънт. Ди Рей определено никак не ми помагаше да го спася.

Кимнах сломено. Наистина само така можехме да спасим семейството. Нямаше друг изход.

Чух как Джо Хънт се свърза с охраната на бронираната кола и им нареди да се приближат насам. Веднага щом се покажеха пред къщата, щях да позвъня за последен път на Ди Рей.

Излязохме от автобуса, за да си поемем свеж въздух в очакване на развръзката.