Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (71)

68.

Наближаваше осем вечерта, когато се върнах в сградата на Бланшет на Пето авеню. Паркирах край един пожарен хидрант откъм Сентръл Парк. Преди да прекося улицата, поздравих момчетата от аварийния отряд, скрити в микробуса, маскиран като нает автомобил за доставки за партита.

Моят нов познат, портиерът Петие, ми махна, като пристъпих под навеса. Сега си имаше нов партньор. Ухилих се, като видях лицето му под смешната зелена шапка — Стив Рено, лейтенант от аварийния отряд.

— Добър вечер, сър. Да ви доведа ли психото? — заговори ме той, като докосна ръба на шапката си с бялата си ръкавица.

— Бих искал да можеш — съгласих се. — Никакви следи, нали?

— Все още не, но съм готов да се обзаложа на десетачка, че ще се появи. Майк, знаеш ли, че тези типове Бланшет тази вечер организират благотворителен бал за събиране на средства? Как ти се струва това, когато единствената радост на нашите момчета е да пазят неприлично богатите задници в Ню Йорк?

Слисах се.

— Да не се шегуваш? Благотворителен бал? Вярно ли е, Петие?

Той кимна.

— Насрочен е от месеци. Прекалено късно е да се отмени.

Поклатих глава. Все още не можех да повярвам.

— Как мислиш, защо не разбират предупреждението ми: „Превъртелият ви зет идва, за да ви гръмне“? — попитах го, преди да се запътя към асансьора.

Освен това, семейство Бланшет току-що бяха научили, че дъщеря им и внучките им също са убити.

Когато икономът отвори пред мен вратата на мезонета, видях госпожа Бланшет край басейна. Една прислужница бе застанала зад нея, а възрастен латиноамериканец с униформа на техник от поддръжката се беше надвесил над водата, очевидно готов да се гмурне вътре.

— Какво става там? — попитах.

— Госпожа Бланшет си изпусна едната обица в дълбоката част — обясни ми икономът, когато техникът се потопи във водата.

— А защо не го изпразнят? — учудих се аз.

— Няма да успеят да го напълнят до девет часа, когато се очаква да пристигнат първите гости, сър. Госпожа Бланшет настоява за коктейла да останат да светят само декоративните свещи, плаващи в басейна.

— Разбира се — кимнах. — Декоративни плаващи свещи. Как не се сетих?

Лицето на иконома доби странно, обидено изражение.

— Детектив, може би трябва да разговаряте с господин Бланшет — изрече той. — Да го доведа ли?

Кимнах, без да преставам да се чудя за какво бе всичко това. Икономът се разбърза напред, а аз тръгнах покрай басейна, за да се опитам да проведа един смислен разговор с госпожа Бланшет.

— Мадам — започнах аз.

Тя се извърна гъвкаво като кобра. Пълната с мартини чаша, която държеше в ръка, се изля върху дрехата на прислужницата. Съдейки по блясъка в очите й и дъха й, можех да се обзаложа, че вече бе изпила няколко коктейла. Може би пиенето и опитите да се преструва на заета бяха нейните начини да се справя със скръбта.

— Дайте ми още една — нетърпеливо нареди тя, като връчи чашата на смутената прислужница. После насочи вниманието си към мен. — Отново вие. Какво има сега? — запита ме.

— Вероятно не съм бил достатъчно ясен за опасността, на която сте изложени двамата със съпруга ви — търпеливо обясних аз. — Вашият зет — искам да кажа, Томас Гладстон — несъмнено ви е взел на мушка, както ние се изразяваме. Точно сега моментът никак не е подходящ да събирате гости. Длъжен съм да ви помоля да отмените партито.

— Да го отменя? — повтори тя вбесено. — Та това е благотворителна вечер на приятелите на Конго за борба със СПИН. Планирана е още миналата година. Специално за тази вечер Стивън долетя чак от западното крайбрежие. А Съмнър на практика си съкрати ваканцията. Искате ли да ви посоча още имена? Нищо не може да се отмени.

— Госпожо Бланшет, на карта е заложен животът на много хора — добавих аз.

Вместо да ми отговори, тя измъкна мобилен телефон от чантата си.

— Даяндра? Синтия се обажда — забъбри тя. — Можеш ли да ме свържеш с Морти?

Морти? О, господи, оставаше ми единствено да се надявам да не е онзи Морти, за когото си мислех. Само това ми липсваше. Не исках изобщо да чувам името му.

Тя се отдалечи, без да спира да говори. Техникът от поддръжката подаде глава над водата, за да си поеме въздух, впери сърдит поглед в гърба й и измърмори на испански нещо, което не се позволява във възпитаните среди.

— Ти го каза, амиго — усмихнах се аз.

След малко тя се върна при мен и ми подаде телефона с триумфално изражение.

— Кой е там? — попита груб мъжки глас.

— Детектив Майкъл Бенет.

— Слушай, Бенет, обажда се кметът Карлсън. Ще присъствам не само аз, но и жена ми, така че край на споровете. Позвъни на комисаря и му предай да засили мерките за сигурност. Ясен ли съм?

Точно така, исках да му отвърна. Засиленото полицейско присъствие ще се отрази чудесно на капана ни за залавяне на убиеца. Какво значение има дали ще загинат още десетина жители на града в сравнение със събирането на ВИП персони около басейна?

Но мисли от този род, макар и крайно неохотно, трябваше да запазя само за себе си.

— Както наредите, ваша чест — отговорих.