Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (94)

91.

Макар и вцепенен от страх, усетих как сърцето ми бясно заби, когато Майър започна да издига самолета. Докато служех в Отряда за бързо реагиране при катастрофи, бях виждал няколко паднали самолета. Много добре знаех какво се случва с човешкото тяло след удар с нещо, летящо с няколкостотин километра в час.

За миг самолетът сякаш застана на опашката си, издигайки се право нагоре. Загледах се изплашено в светлините долу на земята, вихрено въртящи се пред очите ми, парализиран от страха и треската.

В мозъка ми също се носеха вихри, докато се питах какво бе замислил Майър. Накъде се насочваше? Извън страната?

Не че това сега имаше голямо значение за мен.

Но най-много си мислех за Криси. Надявах се бог да се е смилил над нея и да не е позволил дъщеря ми да види как Майър застреля полицая. Надявах се още някой вече да я е намерил и да е позвънил у дома.

— Знаеш ли колко несправедливо беше да загубя брат си, при това неведнъж, а два пъти? — заговори той, като се опита да извиси глас над рева на двигателите.

Изведнъж усетих, че излизам от вцепенението си. Внезапно се почувствах свободен. Нямах какво повече да губя, щом така и така ще умра. Проклет да съм, ако слушам дрънканиците му в последните мигове от живота си.

— Бях започнал да изпитвам симпатия към теб, задник — озъбих му се аз. — Само че много други са страдали, но не са изпитвали нужда да избиват невинни беззащитни хора, нито да отвличат малки деца.

— Зарежи го тоя бълвоч. Когато ме тренираха в авиацията, все ми повтаряха: „Хлапе, виждаш ли онези хора там долу, в пустинята, дето пъплят като дребни мравки? Е, от теб се иска да им пуснеш един откос от тези куршуми с големината на кухненски ножове, по хиляда изстрела в минута. Не се притеснявай, че след това от тях ще останат само купчина кървави парцали. Просто не обръщай внимание“. Но от мен се искаше да не обръщам внимание и на истинските задници, когато се върнах тук, в Щатите. Онези, които правеха хората нещастни, на които не им пукаше дали се отнасят към някого толкова зле, че го тласкат към самоубийство — егоистични нищожества, които наистина превръщат света в сбъркано място. Да ги оставя на мира? Не мисля, че — заслужават — поклати глава Майър. — Не могат да искат и едното, и другото. Те ме научиха да убивам за тази страна и сега аз правя точно това. Само че този път според моите нравила.

А аз си мислех, че ми се повдига от треската. Този тип използваше травмата си като ветеран от войната, за да оправдае злото.

— Наистина е трагедия — казах аз.

— Да убиваш за тази страна?

— Не — извиках в ухото му. — Че не си умрял за нея.