Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (35)

32.

Портиерът на хотела, който дежуреше отвън, задържа вратата отворена, докато Учителя излезе. Очевидно не бе чул приглушените изстрели, но се спря и се втренчи в паникьосаните, пищящи французойки.

— Повикайте полиция! Веднага! — кресна му Учителя. — Някакъв психар там откри огън.

Портиерът се втурна в сградата. Учителя се отдалечи забързано, но без да тича, като се стараеше да не привлича внимание. Щом заобиколи фонтана пред хотела, той измъкна смартфона си „Трео“ от джоба на джинсите си и извади списъка на дисплея.

Само с едно натискане с палеца си изтри надписа Стюардесата от „Ер Франс“.

Но тогава чу как някъде зад гърба му изскърцаха спирачки. Разтвориха се врати на автомобили, екна непогрешимото издайническо бръмчене на статично електричество по полицейския радиоканал.

Не се обръщай — заповяда си той. — Не спирай да вървиш. Смеси се с тълпата. Нямаше начин ченгетата вече да разполагат с описанието му.

— Това е той! — изкрещя някой.

Учителя погледна забързано назад. На отсрещната страна на площада портиерът на хотела сочеше право към него. Двама униформени полицаи изскочиха от колата си с насочени пистолети.

По дяволите! Очакваше портиерът, както и останалите, да е прекалено шокиран, за да притича толкова бързо. „Добре — каза си той, — само не се паникьосвай. Преминаваш към план за бягство номер две — входа за метрото откъм Рокфелер Сентър в южния край на карето“.

И се затича.

Внезапно, като че ли от всички посоки, се стрелнаха десетки полицейски автомобили, за да блокират двата края на улицата. От дясната му страна брониран камион на специалните тактически подразделения рязко взе завоя, поднесе и пое нататък по тротоара. От него скочиха двама полицаи, приклекнаха на коляно и свалиха от раменете си автоматите М-16.

Кучи синове! Все едно изникнаха от въздуха. После внезапно се досети, че всичко това е последица от атентатите на 11 септември 2001 г. Никога досега не се бе замислял колко много се е променила реакцията на полицията.

Впусна се в нечовешки бяг. Сетне направи единственото, което му бе по силите: хлътна с главата напред в шахтата за стълбите на метростанцията.

Извади късмет. Вместо да се строполи върху бетонните стъпала, той връхлетя върху възрастна двойка, която се изкачваше. Силният му тласък ги просна върху стъпалата и той ги използва като шейна от човешки тела, за да се спусне върху тях до подножието на пистата. Щом стигна най-долу, Учителя се изправи пъргаво, забивайки ботите си в скимтящите им, жалки тела, които се мятаха безпомощно. Зави зад ъгъла, прескочи въртящата се преграда и затича по платформата.

Станцията до Рокфелер Сентър, една от най-големите в цялата мрежа на метрото, представляваше нещо като катакомби от изходи и подземни коридори — с четири коловоза, две островни платформи и повече от четиринайсет изхода нагоре към улиците. Като специален бонус имаше проходи и към подземните етажи на Рокфелер Сентър — невероятен лабиринт от магазини, простиращи се в четирите посоки чак до следващите пресечки.

Докато тичаше, Учителя измъкна тениската от джинсите си, за да прикрие двата си пистолета. После смъкна якето от гърба си и го захвърли, за да не му пречи при бягането. Не се притесняваше, че ще остави някаква улика: за броени секунди някой щеше да го грабне. Хукна надолу по следващите стъпала, прескачайки по четири наведнъж, забързан заради усилващото се метално стържене от пристигащия влак.

Метна се във втория вагон точно когато вратите се отвориха. „Да!“, каза си той, като скочи вътре.

Но откъм стълбата, по която току-що се бе спуснал, проехтяха нечии стъпки. Той извърна глава назад.

— Спрете влака! — чу как се провикна един полицай. Още гласове се присъединиха към него: — Ей! Водачът, спри! Спри!

Машинистът, седнал в кабината си най-отпред на композицията, затвори вратите, сякаш не се бе случило нищо необичайно. Как да не обичаш този шантав град. Всички бяха откачени. Влакът потегли напред с равномерно потракване.

Учителя избърса потното си чело и огледа пътниците. Всички бяха заровили глави във вестници или романи. Никой не желаеше да се забърква в тази история. Бяха дяволски прави. Той се извърна, за да види как светлините в тунела избледняваха или примигваха, когато покрай тях профучаваше насрещният влак като синьо съзвездие.

Невероятно — отново беше свободен. Никой не можеше да го спре! Сякаш ръката на съдбата го насочваше. Просто нямаше друго обяснение.

И точно когато се успокои, вратата в задния край на вагона се отвори. Появиха се двама униформени от полицията в метрото. Дишаха тежко. Учителя различи едър възрастен бял мъж, придружен от чернокожа жена, толкова млада, че можеше да е новобранец в полицията. И двамата стискаха дръжките на пистолетите си, които все още си стояха в кобурите.

— Никой да не мърда! — изкрещя мъжът, но не извади глока си. Какво, по дяволите, чакаше? Гравирана покана ли?

На Учителя му бе нужно по-малко от секунда, за да измъкне едновременно и двата пистолета от колана на гърба си. В лявата ръка стисна колта двадесет и втори калибър, а в дясната — четиридесет и петкалибровия.

Сега всички пътници му обърнаха внимание. Ужасени, някои се разпищяха, други се проснаха на пода или налягаха по седалките.

— Изслушайте ме — провикна се Учителя с достатъчна сила, за да го чуе целият вагон. — Кълна се, че харесвам ченгетата. Няма да стрелям по вас, нито искам да ви нараня. Пуснете ме да си вървя. Това е всичко, което искам.

Влакът стигна до станцията на Петдесет и първа улица и Лексингтън авеню. Може би машинистът най-после бе проумял, че нещо не е наред, защото внезапно натисна спирачки. Изгубили равновесие, полицаите веднага реагираха, като най-после извадиха пистолетите си.

— Казах не, по дяволите! — изрева Учителя. С пистолета четиридесет и пети калибър в дясната си ръка простреля мъжа в коляното, после в слабините и накрая в главата. В същото време с лявата си ръка изпразни последните четири куршума от колта си двадесет и втори калибър малко над колана на полицайката. Трябваше да се съобразява с проклетите бронежилетки от кевлар.

Тътенът от четиридесет и петкалибровия колт, който беше без заглушител, замалко да спука тъпанчетата му. Все едно фойерверки се взривиха в главата му. Но в черепа му се завъртя и вихрушка от емоции. Каква лудница! Като нищо друго на света.

Най-сетне влакът спря и вратите му се отвориха автоматично. Бизнесменът, който чакаше на платформата, понечи да влезе във вагона, но се закова за миг на прага при гледката, разкрила се пред очите му, а сетне побягна назад.

Учителя се канеше да направи същото, когато зад гърба му проехтя изстрел и покрай лявото му ухо изсвистя куршум. Завъртя се и се втренчи невярващо.

Беше полицайката. Лежеше на пода на вагона с корем, надупчен като швейцарско сирене, но все още се опитваше да го вземе на прицел с треперещата си ръка. Какъв кураж пред дулото на пистолета му!

— Великолепно! — възхити се искрено той. — Заслужаваш медал. Наистина съжалявам, че трябва да го направя.

Вдигна колта си четиридесет и пети калибър и се прицели в ужасеното й лице.

— Наистина — повтори и натисна спусъка.